Йен Макдональд - Императрицата на слънцето

— Той ми изглежда доста гневен — каза Еверет. — Както ние казваме, има проблеми с овладяването на гнева.

— И затова си има причини — отвърна Шарки. — Но това исках да кажа. Вдигнах се и изтрих кръвта, а капитанът не отвори и дума. Нито един въпрос кои са тези хора и защо искаха да изрежат черния ми дроб със закривен отомански кинжал. Знаеше. Знаела го е от мига, в който се появих в бар „Хезарфен челеби“ и започнах да усуквам малките си лъжи. Може би заради това ме взе. Винаги е имала слабост към бездомниците и вагабонтите. Взе теб.

Еверет потрепери, като си припомни колко зле се отплати за това нейно доверие.

— Сен, Макхинлит… — продължи Шарки, — той е главен машинист при нея дълго преди да се довлека… и накрая аз.

— Макхинлит е служил във флота, нали? Помня, че каза, че е бил инженер на борда на Кралски дъб . Защо е напуснал?

— Любов — отвърна Шарки. — Защо напускат всички останали? Но е била любов, която Негово величество, Кралският флот, не припознават. Нито думата Му, като заговорихме. Дали са му избор: да се откаже от обичания човек, или да бъде разжалван. Избрал е любовта.

— Защо флотът би…

— Помисли малко, Еверет.

— О — каза момчето. И: — Ааа.

— Ние сме кораб на изгубените души — допълни Шарки. — Всеки оми и всяка полони сред нас са някакъв вид сирак. Включвам и капитана. Видяла е как един кораб умира, изгаря там горе, в небето.

— Тя ми разказа за Феърчайлд .

— Все още го вижда пред очите си. Не, капитанът има амрия със себе си и тя е: никога да не предава онези, които се нуждаят от нея. Тоест с това казвам, че не предаде мен, а аз съм най-долният от грешниците: лъжец и наемен убиец. Нито ще предаде теб. Няма нужда да оправяш всичко, за да ѝ се сториш приятен на вид.

— Макхинлит — произнесе Еверет. — Еха. Не съм си и помислял, че е, нали разбираш…

— Все още говориш прекалено много, Еверет — рече Шарки. — Не е необходимо да говориш. „Време за раздиране, и време за шиене; Време за мълчание, и време за говорене.“

Само че мълчанието е страшно, помисли си Еверет. Нещата отиваха там, където не са думите. Спомените избликваха. Като това, че подхвърли на Какс пушката. Внезапния начин, по който битката се превърна в убийство. Истинско убийство. Заоралия в гората Евърнес , пронизан отново и отново. Бригадния генерал, който го удари силно в стомаха, толкова силно, като възрастен. Отварянето на слънчевата пушка срещу Университета „Импириъл“, когато почувства могъщество и радост, толкова силни, че боляха. Изражението на лицето на онзи, другия, Теджендра, когато пипалото на Наан го прониза и вече знаеше, че го очаква нещо по-лошо от смърт. Неговият враг, неговото копие, анти-Еверет, докато се задаваше към него през снега в Гробищния парк „Абни“. Когато баща му го изблъска от линията на обстрел на скоковия пистолет. Изражението на неговото лице — миг, а после го нямаше. Нещо върху нещо, върху нещо. Един удар с чук след друг. Никакво време да се възстановиш, да опиташ да сториш друго, да реагираш. Без край. Нещо след нещо, след нещо. Рана, след рана, след рана. Болка след болка, след болка.

— Мразя всичко това! — и ето че сега бе моментът да заговори. Създанията Джиджу на пилотската станция вдигнаха глави, мигнаха с клепачи. От срещуположния корпус Какс, пременена в дрехите си на принцеса, му хвърли поглед. — Искам обратно баща си! Искам и Сен да е тук. Искам капитанът да е в безопасност, искам обратно кораба, искам мама и Виктъри-Роуз. Искам у дома. Не съм молил за нищо от това. Единственото, което направих, беше да потърся баща си. Не съм го молил да ми дава Инфундибулума. Не съм го молил да строи Портал на Хайзенберг и да открива всичко… вас. Можех да си живея живота без вас, без когото и да е от вас. Не съм молил за нищо от всичко това. Изморен съм и не зная какво да сторя, и непрекъснато се страхувам. Непрекъснато. Всяка секунда, ежедневно. Събуждам се сутрин и има две секунди, през които съм на топло, и тогава си мисля, че съм у дома, а после всичко се стоварва върху мен, и съм така изплашен, все едно ми се повдига. Толкова се уморих да се страхувам.

— Аз също, Еверет — каза Шарки. — Аз също.

И за момент настъпи мълчание, в което никой нямаше нужда да проговаря. После Еверет видя, че устата на Шарки потрепна, а очите му погледнаха остро, и момчето разбра, че Шарки е видял следващото, с което трябва да се справят. Проследи погледа на отговорника по товарите и сърцето му се сви. Щяха да употребят ресурсите си до последната капка.