— Коя беше онази светска песен, която ми цитира, когато се спуснахме в ямите на Наан? — попита Шарки.
На Еверет му трябваха няколко секунди, за да си припомни песента и въпросния случай.
— „Не ще пристъпваш сам“ 6 6 You’ll Never Walk Alone — химн на ФК „Ливърпул“. — Б.пр.
— отговори той.
Ескортът им тръгна редом с тях. Стълбището надолу към сияйния портал на кулата беше стръмно и несигурно.
— Напомни ми какви бяха думите — каза Шарки.
Сен отпи от чашата, но не успя да прикрие намръщеното си изражение.
— Прекалено много чили — обади се капитан Анастейзия. — Нали?
— Хубаво е, мамо — увери я Сен.
— Не, не е — увери я капитан Анастейзия. — Само Еверет може да приготвя хубаво какаото на Еверет.
Сен беше кацнала на свалената седалка в каютата на капитана. От доста дълго капитан Анастейзия не беше чувала характерното чук-почук на вратата на каютата си, но веднага беше разпознала кода. Паларе: Можем ли да говорим?
— Не! — Сен вдигна пръст. — Правило номер едно на паларе!
Правило номер едно на паларе беше единственото правило на паларе. Момичешки разговор. Никакви мъже, никакви момчета. Просто момичета, които разговарят. Сен побутна чашата с какао надалеч от себе си, през малката сгъваема масичка.
— Не е чак толкова зле — каза капитан Анастейзия.
— Да. Не. Може би. Не зная! — Сен пламна внезапно. Тя се помести на тясната седалка. — Защо седим тук и пием горещо какао, докато онези гущери полони са пленили кораба и са пробили дупки в корпуса, и ни откарват само Той знае къде, и хубаво, зная, че са омита, но Еверет и Шарки… те дори не знаят какво е станало с нас, и трябва да направим нещо по въпроса още сега. Говорим за кораба!
Капитан Анастейзия отпи от какаото си:
— Например какво?
— Ами не зная. Например каквото и да е. Ти си капитанът. Измисли нещо. Винаги измисляш нещо. Както онзи път в Тромсьо.
Една неочаквана зимна виелица, спуснала се от Свалбард и Земите на Цар Александър, беше приковала половината европейски лайнери на „Скандия“ от Нарвик чак до Хелзингер. По същото време Санкт Петербург се разправяше с поредния от честите, редовни и обречени скандинавски бунтове. Екипажът на Евърнес — по това време Сен беше необуздано, цапнато в устата десетгодишно момиченце — беше спуснал котва на сигурно място и пиеше греян пунш, докато звукът от автоматична стрелба отекваше около дървените къщи на Тромсьо. Изминаха пет дни, след което от бурята се появи раздърпана група бежанци и революционери, нордически сепаратисти, насинени и окървавени. Умоляваха да ги превозят до Англия. Имаха злато. По онова време отговорник по товарите беше Роберто Хемингър; двамата с Макхинлит спореха яростно дали да дадат убежище на бежанците, но капитан Анастейзия много добре познаваше диващината на царските казаци. На шестия ден виелицата се насочи към Горен Дойчланд, а Евърнес се издигна и незабавно беше призован по радиото от флотилия имперски фрегати. Претърсиха кораба. Претърсиха зад всяка мачта и греда, всеки квадратен метър. Не претърсиха цистерните с баласта, където капитанът бе укрила пътниците им без билети, дишащи посредством маркучи.
— Да, можете да изпаднете в хипотермия — каза им тогава. — Къде предпочитате да изпаднете в хипотермия? В цистерните ми за баласт или в сибирски наказателен лагер?
На бежанците им трябваше целият полет до Англия, за да успеят да се стоплят напълно. Капитан Анастейзия ги остави на брега на Стара Англия, далеч от очите на митническите инспектори, и взе златото им.
— Късметът на ветровиците. Ако казашкият капитан беше погледнал надолу вместо нагоре…
— А защо сега не можем да направим нещо подобно? Трябва да, и аз не знам, да отвърнем на удара? Само онези трите са.
— И още три кораба отвън… — Илюминаторът на каютата беше тъмен като нощта, защото през него минаваше едно от металните пипала. Зелената небесепия на Генкралиците беше увила здраво Евърнес в мрежа от смукала и пипала. Капитан Анастейзия присвиваше болезнено очи всеки път, когато чуваше как някое от пипалата драска по корпуса на красивия ѝ танцуващ въздушен кораб. — Може би не видя какво направиха онези Джиджу с пехотинците, но аз видях. Няма да изкараме и две секунди.
Джиджу внимателно бяха почистили и последното парченце от телата на хората от нападателния взвод на Шарлът Вилие. Капитан Анастейзия лесно можеше да си представи как в съвсем същия момент изучават подробно човешката анатомия. Корабът все още миришеше на кръв. Миризмата щеше да се задържи дълго.
Читать дальше