Йен Макдональд - Императрицата на слънцето

— Мисля, че го правят с електромагнитни сили — каза той. — Искам да кажа: това чудо има аеродинамичните форми на тухла, но с каква скорост се движи? Доста над свръхзвукова, но не чувстваш нищо. Около нас трябва да има нещо, което ни прави по-аеродинамични, но не го виждаме. Нещо като силов щит, а ако могат да правят такива неща, може би могат да го използват и за да летят, или пък е като магнити: ако разполагат със свръхпроводими магнити, които работят на стайна температура, могат да направят почти всичко: магнитна левитация и така нататък, а ако умеят да черпят енергия от земята… ако през целия Свят на Диска е прокарана нещо като свръхпроводима мрежа… — Еверет замълча. — Говоря доста бързо, нали?

— Аха — отвърна Шарки. — И изобилно.

Не е необходимо да опитваш да обясняваш всичко , беше казала капитан Анастейзия, когато се натъкна на нея, докато поправяше развалините на офицерската столова. Знаеше си, че устата му започва да говори бързо и безразборно, когато е изплашен. Беше едно от нещата, които може да контролира, науката.

— Съжалявам, просто, всичко. Всеки. Капитанът и Сен… и баща ми. Имам чувството, че… трябва да направя нещо, а не зная какво. Не зная какво да правя, Шарки.

— Може би не трябва да правиш каквото и да е, Еверет — отвърна Шарки. — Може би този път единственото, което се иска от теб, е да имаш вярата, че хората ще се спасят от неприятностите сами. Сен, Макхинлит и капитана… тези Джиджу са си навлекли огромни грижи с тях. Екстра са си, Еверет. Капитанът се грижи за своите хора. Нека ти разкажа една малка история… Вярвам, вече ти споменавах под секрет, че съм нехранимайко, шести син на шестия син… Това е южняшко суеверие. Седмите синове на седмите синове имат ангел в себе си, но шестите синове на шестите синове са белязани за ада. Шестият син на шестия син на шестия син, ако такъв някога се появи, е, ами той трябва да се превърне в самия Антихрист.

— Числото на звяра — каза Еверет.

— Правилно, мистър Синг. „Който е разумен, нека сметне числото на звяра, защото е число на човек; а числото му е шестстотин шестдесет и шест.“ Добре ще сториш, ако се вслушаш в думите Му. Аз ги цитирам, но не ги практикувам. Дори не им вярвам много, да си кажа право. Бях в Стамбул, когато капитанът ме намери, на дъното в Еминону, а за главата ми беше обявена награда от пет хиляди отомански лири. Стамбул е чуден град, същински пъп на света, но не е място, където трябва да бъдеш, когато всяка ръка наоколо ти държи нож. Вършех предприемаческа работа за Високата порта. От онзи вид, с която е по-добре да се занимават чужденци, които могат да бъдат изведени дискретно от страната. С тази разлика, че моят работодател реши, че ще му излезе по-евтино, ако просто сключи друг договор… за живота ми. Замалко да успеят на една уличка в Султанахмет. Видях ножа навреме. Изпратих онзи, който го държеше, на дъното на Златния рог. Бог е велик, но си знаех, че няма да получа втори шанс. И бях изморен. Прехвърлих се с ферибота до Хайдарпаша… едва ли си виждал въздушните кораби над хълмовете по азиатската страна на Босфора как блещукат в златисто в светлината на изгрева. Няма такава красота. От малкото, което видях от твоя свят, Еверет, мястото ми се вижда бедно. Безвкусно. Пастелно. Безстрастно. Без да се обиждаш… Капитанът разбра какво съм в момента, когато влязох в бара, но не каза и дума. Не вдигна вежда дори. Бях дочул, че търси отговорник по товарите, а съм работил достатъчно дълго по линиите Атланта-Мехико, за да успея да я убедя, че зная какво върша. Взе ме и ме претегли, точно както аз претеглих теб, сър. Чак тогава прецени дали си струвам теглото в баласт. И знаеш ли какво, потеглихме и преминахме над Босфора, и минаретата на джамиите със зимната светлина по тях, и Азия откъм гърба ми, и лицето ми, насочено към Европа, точно тогава заплаках, мистър Синг. Заплаках като дете. И заплаках като мъж… а това е дълбок плач, като нещо, което се къса в теб… защото осъзнах, че съм бил болен, в сърцето си, заради всичко, сторено от мен, заради мъжа, в който се бях преобразил. Поболян от себе си, болен от дълго, дълго време. Плаках като малко детенце, Еверет. Корабът ми даде ново семейство… Но онези отоманци, те се отнасят сериозно към договорните отношения и винаги си прибират платата. Вече бях направил балтийския преход половин дузина пъти, ходих през Атлантика до трите Америки, до Исландия, Санкт Петербург, Горен Дойчланд и привикнах с работата, нагласих се удобно. Станах мързелив. Така и не ги видях. Дори не си помислях, че… Ножът беше на два сантиметра от бъбреците ми, когато капитанът им скочи. Би се като лъвица, сър, като лъвица. Бяха четирима, а аз си лежах на земята окървавен, но тя ги победи до един. Повали ги и ги натъпка в земята. Битката беше приключила по времето, когато Макхинлит пристигна; той е доста побъркан… което понякога работи в наша, а друг път не в наша полза.