Йен Макдональд - Императрицата на слънцето

Лица на Джиджу. Пърхащи ноздри, премигващи мембрани на очите. Достатъчно близо, че да почувства дъха им на бузата си и да вкуси на езика си мускусния им мирис. Сен извика и се надигна рязко, като удряше безразборно с ръце, за да ги прогони надалеч от себе си. Създанията се поклатиха назад, като издаваха разтревожени звуци като от флейти.

— Леко, леко… — ръце на раменете ѝ.

Парваща болка. Спомни си, че Макхинлит бе уловил рамото ѝ в ръце. Ругаеше непрекъснато, тихо, дълбоко, ядосано отвъд яда от онова, което бе сторила Шарлът Вилие.

— От това ще те заболи — беше казал той.

И направи нещо толкова болезнено, че ѝ се стори като благословия просто да изпадне отново в безсъзнание. Беше го извадила от ставата, беше го счупила или нещо подобно. Не, не тя го бе направила. Онази полони, онази Вилие, тя ѝ го бе причинила. Сен се чувстваше омърсена, използвана, насилена. Нечии чужди ръце бяха наложили волята си върху тялото ѝ.

Средното от трите Джиджу наведе жезъла си към лицето на Сен.

— Да махаш вещерската си гадория от малката полони! — кресна Макхинлит. Лицето му бе напрегнато от ярост, а от устата му излетяха пръски слюнка.

— Леко, леко — гласът на майка ѝ.

Жезълът завършваше с кехлибарена сфера с размерите на юмрук. Сферата докосна челото ѝ. И Сен видя…

Градове, изплетени от гори. Небостъргачи, построени от живи дървета. Превозни средства, заводи, летящи машини, които не бяха напълно машини, а наполовина живи. Дървени храмове, от които се изливаха водни потоци и люпила на Джиджу. Прерии, по които пасяха птицо-динозаври в цветовете на дъгата, с размерите на къщи. Огромни океански вълни, които бяха водни създания. Живи облаци. Всичките като милион гласове, припяващи и свирукащи в главата ѝ.

— Ах! — възкликна Сен. — О!

А после кехлибарената сфера се отдалечи от челото ѝ. Виденията отмряха, песента свърши.

— Добре ли си? — произнесе Джиджу създанието в центъра.

— Да, има само малко охлузени ребра, вътрешни натъртвания и изместено рамо — изръмжа Макхинлит. — И сътресение. Съвършено здрава — създанието го пренебрегна.

— Откраднахте ми езика! — каза Сен. — Също като… — едва не каза „също като Какс“. Сен си затвори устата.

— Също като? — трите Джиджу наведоха отсечено глави настрана, също като Какс.

— Също като магия — отвърна Сен.

С крайчеца на окото си видя, че майка ѝ се усмихва.

— Аз съм Джекаджек Растийм Бешешкек — представи се средното Джиджу. Имаше нейния глас, нейния акцент, нейния начин на изразяване. — Това са Дедешрен Севеямат Бешешкек… — Джиджуто вдясно от нея събра пръсти и наклони глава. — … и Келакавака Хинрею Бешешкек — Джиджуто вляво от нея повтори жеста. — Намирате се под защитата на Нейна екзалтация, маркизата на Хархада. Стой мирна, полони.

Трите Джиджу прокараха жезлите си над тялото на Сен. Гласовете им приличаха на разговор между птици.

— ДНК-то не ни е познато — каза Джекаджек. — Съществуват ограничения във възможностите ни.

— Мамо? — изхленчи Сен.

— Какво правите? — попита капитан Анастейзия.

— Разбира се, че я лекуваме — каза Джекаджек, като мигна с мембрани на очите.

Върховете на жезлите се развиха в струи от златист прашец, който се уви около лицето на Сен, а после започна да се сляга, докато не потъна в чертите ѝ като ручейчета втечнена светлина.

— Какво? Не… — Влязоха в носа, в ушите ѝ. Сен замига, щом намериха път през слъзните ѝ жлези. Преди да е успяла да възкликне, вече бяха проникнали в гърлото ѝ. Тя се задави и ги всмука в белите си дробове, отново се задави, а те се плъзнаха в стомаха ѝ. След паническия миг, ужаса от това, че нещо превзема тялото ти, болката изчезна. През тялото ѝ пулсираха вълни от топло удоволствие, подобно на вълничките, които се срещат, щом хвърлиш много камъчета във водата. — Оо — каза тя. — Аа. Ъ! О! О! О…

От дробовете надолу през тялото ѝ, през нейната кики и надолу по бедрата, а после през върховете на пръстите на краката. Нагоре през сърцето, при което всяка негова клапа запулсира в искряща горещина, подобно на парен двигател; в гърлото ѝ като топлото, топло бренди, което Шарки ѝ даваше от манерката си по време на студените трансбалтийски пътувания. Надолу по ръцете, като сила във всеки един мускул. Пръстите я засърбяха. Почувства се така, все едно можеше да свири на пиано.

— Мили божке, олеле-мале, о…

Топлите спазми в нея. Създанията Джиджу се изправиха, а златистите струи се изнизаха от отверстията по тялото ѝ и се увиха около главите на жезлите, за да оформят наново кехлибарените сфери.