Йен Макдональд - Императрицата на слънцето

— Хайде, любов моя, дръж се с мен! Сен, дръж се с мен!

Черно/не черно. Черно/не черно. Не отивай в черното. Не отивай. Недей!

Врата, която се отваря с трясък.

— Макхинлит! Макхинлит! Куфарчето за първа помощ!

И тишина. Толкова внезапна, толкова остра, че тя се надигна против волята си от чернотата. Насили се да отвори очи. Голям прозорец. Там навън. Там навън. Пипала. Живи/машини. Извиващи се/разклонени. Корабът е в хватката им.

Черно.

И навън. Болеше я, така че беше жива. Легнала по гръб на палубата. Гледаше в кафявото лице на Макхинлит. Съскане, пръски. Прохлада… и нямаше болка .

— Леко, леко. Исусе Кришна; онази кучка, само ако ми падне…

Корабът отново се разтърси. Зад Макхинлит пипалата се разтвориха. В центъра им имаше стоманена сепия.

— Какво…

— Шшш. — Изстрели. Фигури, които тичаха по пипалата. — От това ще те заболи лекичко. — Ръцете на Макхинлит на рамото ѝ, после остро извиване и повече болка, отколкото вселената може да побере в себе си. Черно.

В черното лице на мама.

— Слънце. Пушка. Слънчева пушка.

— Сен, не говори. Ранена си лошо.

— Слънчева пушка. Земя 1. Черните неща…

— Капитане — гласът на Макхинлит. — Онова, което Еверет направи. Може да отблъсне тези копелдаци от кораба. Сен, полони, можеш ли да я задействаш?

— Видях как го направи той.

— Сен, не. Макхинлит, помогни ѝ.

— Корабът! — Гласът на Макхинлит беше нажежен от ярост.

— Мистър Макхинлит, овладейте гнева си — гласът на капитан Анастейзия беше толкова студен, колкото този на Макхинлит горещ. — Това е моят кораб. И ще го спася. Но точно сега дъщеря ми се нуждае от мен. Помогни ѝ.

Пауза. Изпуснат дъх през зъби, докато опитваше да се овладее.

— Слушам, мадам.

Толкова силен трясък, че я разтърси и измъкна от топлата чернота. Вратата на мостика бе повалена, пушеше. Джиджу на мостика. Палубата под нея се поклати. Корабът се движеше. Макхинлит крещеше. Мама крещеше. Джиджу пееха. Но най-високо се чуваше чернотата и тя ѝ отговори, и се потопи дълбоко в нея, и ѝ позволи да я покрие.

Шарлът Вилие видя как войникът умира пред нея. Тя изтропа надолу по стълбището, за да се озове останала без дъх на платформата в края на главната носеща подпора, като покриваше всички посоки с пистолета си. После въздухът между него и нея се нагъна като омара и там се появиха три Джиджу. Всяка от тях държеше в ръката си жезъл. Едната разтвори широко пръсти и ги заби във войника. Сферата на върха на жезъла ѝ се разпръсна на дузина метални копия, които пронизаха войника от единия до другия край. Джиджу създанието сви ръка и копията изчезнаха, за да се появят отново на жезъла ѝ.

Създанието се обърна към Шарлът Вилие.

Пистолетът ѝ не потрепна. Може и да беше златна медалистка от Имперските игри по стрелба с малокалибрено оръжие, но дори тя не би успяла да ги свали до една.

Времето запълзя. Всеки миг беше замръзнал. Ето това беше смъртта, замръзнало време, един последен миг, който продължава вечно.

Едно от създанията Джиджу насочи жезъла си към Шарлът Вилие. Зад създанието Зайцев изтича нагоре по стълбите.

Всичко беше свършило.

— Прости ми — каза Шарлът Вилие.

Тя улови погледа на Зайцев, докато удряше бутона на релейното устройство. Порталът на Айнщайн се отвори. Шарлът Вилие все още виждаше изражението на лицето му — предаден, изоставен, подхвърлен на смъртта, — докато се гмуркаше в бялата светлина.

Корабът на Господарите на Слънцето се обърна във въздуха над просеката в Горските ясли. Нямаше начин да объркаш мястото, където Евърнес е катастрофирал — беше прорязал пътека от потрошени дървета, откъснати клони, обрулени корони през повече от километър горски покров. Самият Евърнес : нито следа от него. Беше изчезнал.

Загледан към празното пространство долу от наблюдателния балон в левия корпус на небесния катамаран на Господарите на Слънцето, Еверет почувства как го обхваща ужасен страх. Евърнес , изчезнал чисто, напълно, без следа или знак: точно както биха изглеждали нещата, ако въздушният кораб бе направил Скок на Хайзенберг.

Сен беше наблюдавала всичко, което той прави. Беше наблюдателна, умна, изобретателна в копирането. Не беше необходимо да разбира как се калкулират скокови точки; всичко, което трябваше да направи, бе да ги извлече от паметта на Инфундибулума и да натисне СКОК. Корабокрушенец на Света на Диска. Никога не би му го причинила. Не и Сен. Капитан Анастейзия никога не би издала такава заповед. Освен ако корабът не е бил изправен пред нещо толкова ужасно, толкова крайно, че единствената им останала възможност е била да направят Скок на Хайзенберг. „Освен“: толкова коварна, злобна думичка.