Йен Макдональд - Императрицата на слънцето

Дълго мълчание.

— За какво става дума?

— Трябва да те видя. Някои неща не се връзват.

Още по-дълго мълчание.

— Добре. Централната зала в Музея по естествена история. Преди края на работното време.

— Къде? — попита той, но Колет вече беше прекъснала.

Когато пристигна там, отговорът на въпроса стана очевиден.

— Не е истински, нали знаеш? — неочакваният глас стресна Райън, загледан към миниатюрната глава в края на елегантната извита шия. — Из музеите по света има поне дузина копия.

Колет Харт. По-висока и по-млада, отколкото си я представяше, но пък в представите си нямаше как да предвиди пурпурната коса. Нови рокерски ботуши. Тя му предложи ръката си и се представи. Ръкостискането ѝ беше силно.

— Добре, Райън, да отидем някъде другаде. Имам леко усещане за дежа вю, защото тук съм се срещала и с Еверет, точно преди Коледа.

— Зная. Ходили сте на суши. Дала си му една флашка.

— Обичаш ли суши?

— Много обичам суши.

В таксито тя му задаваше изпитателни и подробни въпроси за Еверет, от онзи вид, чиито отговори знаеше само добър приятел. В ресторанта за суши Колет поиска да им дадат сепаре, а Райън събу обувките си до плъзгащата се врата. Изви пръсти, за да скрие дупката на палеца си. Сепарето беше затоплено, но малко и Райън се почувства неловко в такава близост с жена, която е на една крачка от това да му бъде напълно непозната. Тя си поръча чай и порция от пушената сьомга нагири. Райън се спря на рачешките ролца.

— Виждал ли си какво има на флашката? — попита Колет.

— Еверет ми го показа, да.

— Иска ми се да не го беше правил.

— Паралелните вселени съществуват.

— Така е. Истински са. Нали не си направил копия на файловете от флашката?

— Не.

— Това е добре. Горе-долу единственото нещо, което се очертава добре.

Райън отпи чай от купичката. Сърцето му пърхаше, едва дишаше, едва успяваше да приближи чашата до устните си. Ръцете му трепереха. Беше изплашен, докато телефонираше, изплашен, когато Колет се съгласи да се срещнат, изплашен, когато излъга майка си и баща си къде ще се отбие след училище, изплашен по целия път с метрото, изплашен, докато изкачваше стъпалата пред внушителната фасада на Музея по естествена история. Изплашен в таксито, изплашен в това сепаре. Мислеше си, че може би има място, някъде там, отвъд „изплашен“, като спокойствието, умиротворението и тишината в окото на ураган. Нямаше. Отвъд „изплашен“ имаше още от същото.

— Когато Еверет изчезна, е отишъл в една от тези паралелни вселени.

— Откъде ти хрумна пък тази идея.

— Той ми каза.

— Какво точно ти каза?

— Че баща му оглавява някакъв вид интервселенски отбранителни сили, които защитават Десетте познати свята на Целостта. Каза, че баща му е в нещо като схема за защита на свидетелите и че на него, Еверет, му е бил зачислен нещо като специален отряд по сигурността… като морските тюлени, но с въздушен кораб. И че ако отвори едно приложение на телефона си, ще направят скок от друга вселена. Но.

— Но.

— Но не го вярвам.

Колет Харт затвори очи и изпусна плитка въздишка:

— Бог да ни избави от любопитството на момчетата тийнейджъри. Защо ме потърси, Райън?

— Защото си работила с бащата на Еверет. Помислих си, че може би истината ти е известна.

— Мислиш, че Еверет не ти казва истината?

— Да. Но.

— Ако истината ми беше известна. Смяташ ли, че щях да ти я доверя?

— Може би. Може би не.

— Ами ако ти кажа, че всяка негова дума е истината?

— Е, тогава, това е добре. Но…

— Твоите „но“ мъничко ме плашат, Райън.

— Но пък онова текстово съобщение.

Той ѝ показа телефона си.

— „Предай на мама: добре съм. Татко е добре. Щ с вдм скоро“ — прочете Колет.

— Да, но…

— Но…

Пристигна следваща порция суши, заедно с още чай и комбуча за Райън.

— Първо на първо: защо Еверет би ми изпратил такова съобщение, ако се връщаше още същия ден?

— Има второ на второ?

— Второто е: че когато го показах на Еверет, той отговори, че не го е изпращал. А после, че не помни да го е изпращал. А после, че е изгубил телефона си. Защо изпраща това текстово съобщение, а после твърди, че е изгубил телефона си? Няма никакъв смисъл. Но има и трето на трето. Е, трето и четвърто. Трето е: под душовете? В училище? В съблекалнята? Ами той никога не влизаше под душовете заедно с всички останали, защото си е срамежлив, но пък изведнъж го направи, и имаше всички тези белези по себе си, като линии през ръцете и краката му. Никога досега не съм ги виждал. Почувствах се странно, като ги гледах. И това освен всичко друго е четвъртото, защото откакто се върна, е, върши разни работи, каквито никога досега не е правил, и неща, които не върши, но преди правеше редовно. Понякога изобщо не мога да го позная. Като напълно различен човек е.