Йен Макдональд - Императрицата на слънцето

Нуми поръча виетнамско кафе от сервитьора с коса на плитчици. Еверет М никога не беше чувал за виетнамско кафе, но му прозвуча яко и ново, и донякъде изискано, така че и той си поръча. Дойде във висока чаша и беше много сладко, с намек за кардамон.

Нуми подви крака под себе си.

— Толкова надалеч, Еверет. — Тя потупа дивана до себе си.

— Домашно? — Еверет М плъзна пръст по екрана на таблета си, за да го отвори, докато се настаняваше до нея. Нуми прокара пръст през таблета, за да го затвори.

— После.

Чувстваше ударите на сърцето си. Всеки нерв и мускул в тялото на Еверет М искаше да го изстреля от дивана, от това кафене, надолу по пътя до Стоук Нюингтън, с всеки джаул от енергия на Трин.

— Отпусни се — Нуми сложи длан на гърдите му и го бутна назад в прегръдката на дивана. — Е, кажи ми, ти супергерой ли си?

Този път едва не подскочи от дивана.

— Наистина ли искаш да знаеш?

Нуми се наведе напред. Ухаеше много хубаво.

— Кажи.

— Аз съм извънземен киборг двоен агент от паралелна вселена. Замених истинския Еверет Синг.

— Лъжи! — Нуми удари с юмрук Еверет М в гърдите с достатъчно тежест, за да се почувства.

— Добре де, тренирам.

— Научи ме на тренировките. Не, сериозно. Много искам да съм наистина, наистина здрава — тя взе дланта на Еверет Мия постави върху мускула на ръката си. — Пилешко крилце.

— На мен ми се струва наред.

— Наистина?

Гримът правеше очите ѝ много големи.

— Така мисля.

Еверет М беше отвлечен на Луната, реконструиран от Разума на Трин, превърнат в таен агент и запращан през портал след портал на Хайзенберг, както и изпратен да се изправи лице в лице с Наан на Земя 1, но никога досега не се беше чувствал толкова не на място както сега, на този кожен диван, с виетнамски кафета и Нуми Уонг до себе си. Това не беше среща за домашно. Беше си просто среща.

По вътрешната уредба на кафенето свиреше „Малък лъв“.

— Тази я знам — каза той.

Нуми беше поклащала глава и отмервала ритъма с крак по време на всяка песен.

— Харесваш „Мъмфърд & Сънс“?

— Казах, че я знам, не, че я харесвам.

— Точки. А какво харесваш тогава?

— О, мъжки работи — отвърна Еверет М, след което ѝ разказа за всички банди, които харесваше, за някои от които Нуми не беше чувала, защото тези групи не съществуваха в тази вселена или се бяха разформировали преди много време, а после заговори защо харесва онова, което харесваше, и как го караше да се чувства и кои части обичаше да си пуска отново и отново само заради онзи момент, когато всичко идваше на мястото си и те издигаше и те караше да се почувстваш като бог, и как това е нещо, което се случва с класическата музика, за която някои хора смятаха, че е само криволици и никакви мелодии, но всъщност при нея истинската мелодия се запазва за един миг от съвършенство, защото ако слушаш истинската мелодия отново и отново ще престане да бъде специална и ще е като всичко останало, а вътрешната уредба на кафенето сякаш беше хакнала главата му, защото сега свиреше всички неща, за които той говореше (но не и класическите, все пак си имаше граници), а после забеляза, че онзи тип с плитчиците се мушка от време навреме зад бара и натиска клавиши и Еверет осъзна, че типът тихомълком диджейства за Еверет М и Нуми, което на всяко друго място и по всяко време Еверет М би намерил за противно, но тук, на топло, с горещите силно подсладени виетнамски кафета (откъде се беше взело второто?) и студения мрак навън, и силния дъжд по стъклото беше прекрасно, и Еверет М говореше, говореше, говореше, думите просто се изливаха от него сякаш не беше говорил с никого на този свят и осъзна, че Нуми всъщност не говореше нищо, а просто се отпуска все по-дълбоко в дивана и придърпва крака по-близо до себе си, свива се на удобна топчица, така че той каза Съжалявам, много се разприказвах , а тя кимна и каза: Да, разприказва се. Мъжки приказки.

Внезапният вик начупи всичко. Мъжът с коса на плитки изхвърча от кухнята, като крещеше:

— Изчезвай оттук! — а Еверет М видя как някакъв плъх притичва под един от диваните и се впуска към входната врата точно в момента, когато влизащи клиенти я отваряха, след което плъхът беше избягал. — Проклети плъхове! Много съжалявам. Кафетата са за сметка на заведението.

Виетнамското кафе и споменът за сладкото малко помахване като от котенце на Нуми за довиждане подхраниха пътя на Еверет М чак до дома. На „Бърма роуд“ спря, за да провери страницата „Секси задникът на Еверет“. Хиляда и двеста харесвания.