Йен Макдональд - Императрицата на слънцето

От внимателното ѝ проучване на плановете на търговските въздушни кораби беше научила, че работната станция на отговорника по товарите се намира в карго отделението.

Остана сама. Пред нея бяха командните и контролните зони и каютите на екипажа: сърцето на кораба. В този момент един масивен удар залепи Шарлът Вилие за палубата. Зашеметена и с изкаран въздух, тя се претърколи. Нещо — някой — малък, блед и много, много свиреп се бе стоварил върху нея буквално от нищото. Момичето. Хлапето на Сикссмит. Шарлът Вилие нанесе здрав удар, улучи я в стомаха. Момичето изписка и се поклати назад. Не очакваше от мен да се бия истински, нали , помисли си Шарлът Вилие. Като възрастен човек. Като на живот и смърт. Сен се задави и повърна. Шарлът Вилие я улови и я хвърли с всички сили в една подпора. Сен рухна, начупена и бореща се за глътка въздух, обхваната в спазми, подобно на обърнат по гръб рак. Шарлът Вилие нагласи баретата си.

— Сега вече ме ядоса — обяви тя. — Вредител.

Тя издигна ботуш, за да забие тока му в гръдния кош на Сен и да прониже сърцето ѝ. Един ритник по рамото запрати Шарлът Вилие назад.

— Не толкова, колкото мен — капитан Анастейзия се приземи от летящия си ритник в бойна стойка савате, напрегната, но отворена, заредена, но отпусната: смъртоносно опасна. Откъде се беше появила? Алпинистко оборудване, някое въже? — Значи така, можеш да биеш деца? Искаш ли да опиташ с мама? — тя помръдна с пръсти. Ела, щом се мислиш за толкова добра.

— Нямам време за това — отговори Шарлът Вилие и извади тежкия револвер от кобура си.

Всички двеста метра от корпуса на Евърнес се разтресоха. Шарлът Вилие се олюля, а изстрелът ѝ отлетя настрани. В този миг, в който вниманието ѝ бе раздвоено, капитан Анастейзия се наведе и вдигна ужасно наранената си дъщеря, задейства управлението на въжето си и нещо я изстреля право нагоре, към високите сводове на катедралния интериор на Евърнес . Шарлът Вилие я взе на мушка. Въздушният кораб отново се разтресе, по-продължително и по-силно. От съоръженията във високото заваляха отломки. Шарлът Вилие улови парапета, за да възстанови равновесие, и докосна комуникационната лента на якичката си:

— Какво, по дяволите, става тук?

— Навън има нещо — извика Зайцев. — Голямо е. Господи, голямо е. О, Исусе Христе!

А после и гласът на Соренсен, нейният лейтенант, изпълнен с паника. Изблик на изстрели, които отекнаха от ниските нива на въздушния кораб през какофонията на алармите:

— Джиджу! Хиляди са!

В началото на училищното събрание мисис Ейбрахамс, директорката, предупреди всички, че ще удължи сутрешното събрание с допълнителни пет минути. Имаше Обявление. За Цялото Училище. Направи го след не-религиозния химн, четенето от Тони Морисън и обичайните съобщения.

— В училището имаме плъхове.

Изчака смехът в дъното на залата за събрания да затихне.

— Имаме си малък, но упорит проблем с плъхове. Извикали сме контрол на вредителите, за да се отървем от тях, и ще използват отрова. Тази отрова ще бъде ясно означена с черно-жълта шахматна шарка. Не я докосвайте, не я проучвайте, не я слагайте в уста. И не докосвайте, доближавайте и слагайте в уста каквито и да е плъхове, умрели и най-вече живи. Не е готино, не е сладурско. От плъховете тече урина. Урината на плъховете е отговорна за заболяването лептоспироза, което атакува бъбреците и мозъка и може да се окаже фатално.

Масови уф, ъх и еха.

Пикнята от гризачи винаги го постигаше, помисли си Еверет М.

— Плъховете са вредители и ще бъдат унищожени в това училище, така че протестите, фейсбук кампаниите и петициите от „Хора за етично отношение към животните“, както и всяка друга организация за защита на животните, поставила си за цел спасението на сладките пухчовци, ще бъдат игнорирани. Най-добре насочете енергията си към летните изпити.

Мисис Ейбрахамс се изнесе от сцената. Училището се понесе из класните си стаи.

Нуми настигна Еверет М на път за гардеробчетата. Беше направила нещо манга с косата си.

— Направила си нещо манга с косата си — каза Еверет М.

— Точки за наблюдателност — отвърна тя, като прокара пръсти по изваяната си с гел коса.

Онова, което Еверет М също забелязваше, бяха Готи Ема и нейните емо приятели, които се размотаваха в края на коридора. Изглеждаха смутени и сякаш изпитваха неудобство, нетърпеливи да бъдат забелязани, че забелязват. Еверет М им махна. Те се разсмяха, но не се засрамиха.