Йен Макдональд - Императрицата на слънцето

Чак тогава забеляза най-новите коментари.

ПРИЛИЧАШ НА ГЕЙ ХА ХА ЖЕНКА.

ПАКИ СЛИВО БНП ЩЕ ЗАПАЛЯТ КЪЩАТА ТИ И СЕМЕЙСТВОТО ТИ ПАКИ.

ВИЖ КАКВО МИСЛИШ ЗА СЕБЕ СИ ЕВЕРЕТ СИНГ Е АЗ СЪМ ТУК ЗА ДА ТИ КАЖА ЧЕ НЕ СИ НЕЩО ОСОБЕНО НЕ БИХ ИЗЛЯЗЛА С ТЕБ ДОРИ ДА БЕШЕ ПОСЛЕДНОТО МОМЧЕ НА ЗЕМЯТА.

СЛАБ ВРАТАР.

КУПУВА СИ ЕКИПИТЕ ОТ ЗАЛОЖНА КЪЩА „КЕШ КОНВЪРТЪРС“.

БАЩА МУ ИЗБЯГА ЗАЩОТО ЖИВЕЕ С ЕДЪР ТУРЧИН ГЕЙ В ДОЛСТЪН.

Еверет М се почувства така, сякаш го бяха ударили в стомаха. Студеното призляване не беше страх, а гняв. Студът се превърна в горещина, по-силна от всяка технология на Трин. Той замахна с ръка, за да запрати телефона в една ролетка на магазин, за да го разбие, за да го стъпче и за да го разбие. Въздържа се. Беше хубав телефон. Беше просто телефон. Хората бяха отровни. Хора, които се крият зад измислени имена, за да бъдат противни. Можеше да свали всеки от тях в чист бой: да ги изкорми, да ги разплаче от отчаяние, а после да ги накара да закрещят от страх за живота си. Но силите му тук бяха безсилни. Тези хора се криеха зад псевдоними и казваха каквото им се прииска, защото знаеха, че никой не може да ги пипне и с пръст.

Интернет беше като света. И с всички способности и оръжия, които беше получил, пак не можеше да докосне силите, които направляваха живота му. Шарлът Вилие и противното ѝ копие бяха на цели вселени разстояние, но продължаваха да дърпат конците. Шарлът Вилие държеше семейството му в ръцете си. Истинското му семейство. Истинската власт не беше в лазерите по пръстите и импулсорните пушки. Истинската власт беше в това да контролираш хората.

Той си помисли за Нуми. Помисли си за пухкавата шапка с ушички, която беше извадила, когато излязоха от кафенето. Замисли се за онова малко помахване със свити пръстчета. Мяу-мяу.

Светът му се стори малко по-топъл.

Чу звука, докато отваряше входната врата. Престана веднага, но нямаше място за грешка. Плач. На възрастен човек. Ужасен звук. Еверет М надникна във всекидневната. Майка му беше седнала изправено на дивана. По телевизията крещеше ранно вечерно шоу с награди. Лора се преструваше, че е погълната от ставащото на екрана, но Еверет М виждаше, че гърдите ѝ потреперват с всеки дъх.

— Добре ли си?

Тя се обърна и се направи на изненадана, че го вижда.

— О, Еверет, не те чух. Добре съм, миличък.

Еверет М включи слуха си на Трин. Не успя да различи гласа на Виктъри-Роуз в звуковата топология на останалите шумове из къщата.

— Къде е Виктъри-Роуз?

— Баба Брейдън я взе и отидоха да хранят патиците — Лора погледна към него, след което лицето ѝ се смекчи и тя преглътна сълзите си: — Ох, не съм добре, Еви, изобщо не съм добре.

— Какво има?

И своята майка беше виждал по този начин. Преглъщаше насила сълзите си, защото знаеше, че ако заплаче, няма да може да спре. Беше я виждал и да рухва безпомощно. Случи се на погребението, когато Колет от университета чете стихове от „Бхагавад гита“. Тогава Еверет М остана до нея, без да знае как да постъпи и дали е правилно четиринадесетгодишно момче да прегърне с ръка майка си, изплашен, че ако го стори, и той ще заплаче и няма да може да спре, изплашен, че всички ще го гледат и ще мърморят, и ще се сконфузят заради него, ако не го направи. Момчето, което не иска да прегърне майка си. Искаше му се повече от всичко да го направи. Почти толкова, колкото му се искаше баща му да не е излизал с колелото същата сутрин.

— Ох, Еверет, всичко. Поседни с мен, миличък — Лора потупа дивана. Еверет М седна в далечния край. — Той ми липсва, Еверет. Толкова ми липсва. Защо? Глупаво е, нали? Вече дори не живеем заедно, но като зная, че го няма изобщо… Знам, че не би трябвало да се питаш защо, но сигурно си задаваш въпроса дали не съм виновна аз? Постоянно мисля и мисля, и мисля.

Еверет М мълчаливо посегна към дистанционното управление и изключи звука.

— Знаеш ли какво, не мисля, че щеше да е толкова лошо, ако беше починал. Господ да ми прости, че го казвам, но тогава поне щях да зная. Но просто да го няма… да е изчезнал… в един момент там, в следващия не… е, на човек му остава да се надява, нали? И надеждата те убива, нали?

— Сигурен съм, че е жив — каза Еверет М.

— Бог да те поживи, миличък. Иска ми се и аз да бях сигурна.

Но и той не беше сигурен. Шарлът Вилие го бе осведомила за всичко известно около Теджендра Синг от този свят, от математиката в основите на Инфундибулума до отвличането на „Мол“ и подкупването на полицията, за да накарат нещата да изглеждат така, все едно копието му е лъжец, чак до момента в „Тайрон тауър“ на З 3, когато Теджендра Синг бе изблъскал сина си встрани от лъча на скоковия пистолет и сам бе запратен в някоя случайна паралелна вселена. Убиецът на надежда тук беше думата „случайна“. Милион милиона разлики можеха да те убият — прекалено горещо, прекалено студено, прекалено високо, прекалено ниско, изобщо никаква земя. Но пък милиард милиарда сходства… това вече можеше да спаси живота ти, помисли си Еверет М.