Йен Макдональд - Императрицата на слънцето

Той се приближи до Лора.

— А когато и ти изчезна… ох, съжалявам, Еви… зная, че казаха, че ще споделиш за това, когато си готов. Но никой не иска да изслуша мен, никой не пита мен как се чувствам. Да изгубиш двама обичани хора толкова скоро, толкова бързо. Ти просто отиде в дома на Райън и не се върна… Човек се пита дали не е виновен за онова, което се случва. Казваш си, че трябва да е нещо, което ти си направил, защото никой не може да изкара толкова лош късмет.

— Аз се върнах — произнесе Еверет М.

Лора се усмихна:

— Ти се върна.

Тя отпусна ръка на неговата. Той се приближи още до нея. Двамата заедно, един до друг. През светлите декори на телевизора преминаваха светли хора.

Но не се върнах , извика вътрешно Еверет М. Аз съм фалшивият. Кукувиче в гнездото. Не съм твоят син. Вече дори не съм синът на майка си. Трин ме превърнаха в нещо, за което не мога да се замислям много. Но зная какво е един най-обикновен ден да се превърне в най-лошия ден от всички. Няма предупреждение, указания, признаци. Просто се появява от никъде и се случва.

— Ужасен месец е този януари — каза Лора. — Никога не свършва. И само лошотии. Ти си добро момче, Еверет.

Иска ми се да можех да бъда , помисли си Еверет.

— Баба Би кога ще върне Ви-Ар? — попита той.

— Каза, че може да отидат до „Макдоналдс“.

— Искаш ли да ти приготвя нещо за хапване? Ти просто си поседи тук. Няма нужда да правиш нищо.

— Би ли? По-добър готвач си от мен, Еверет.

Копието ми е.

— Ти си поседи тук.

Докато ловуваше из кухнята за неща, които може да сготви, Еверет М чу, че плачът отново започна. Вече не си ми враг , помисли си той. Не ти, не Виктъри-Роуз. Дори той не ми е враг. Копието. Еверет.

Еверет подскочи, когато, щом вдигна очи от хладилника, видя как един плъх пробяга по перваза на прозореца. Черните очи на животното се втренчиха в неговите. Еверет М почука с пръсти по стъклото. Плъхът го изгледа.

— Нахалното му…

Еверет М отвори задната врата и се хвърли към плъха. Гризачът скочи от перваза и измина няколко метра навътре в градината. Спря на пътеката и отново изгледа дълго и продължително Еверет М. Той го подгони. Плъхът се оттегли на още няколко метра. И отново.

— Това е глупаво — произнесе Еверет М, след което се втурна с вик към плъха.

Животното хукна и се измъкна през котешката вратичка на задната порта. Еверет М го последва по задната уличка. И спря.

Плъхове. По кофите за боклук. По стените. По изоставените съдомиялни и гниещи дивани, по детските триколки, които жителите на „Роудинг роуд“ бяха изнесли за боклукчиите. По напуканите саксии и сандъчета за цветя. По изронения бетон. Плъхове. Десетки черни очи, които наблюдаваха Еверет М. Очите… Еверет М насочи мислено енергия към оръжията си на Трин. Почувства как печатите по кожата му се отключват — усещането, че се разглобяваш, от което му се повдигаше и знаеше, че никога няма да преодолее. Той стисна юмруци. В разстояние на едно мигване плъховете изчезнаха така, както само плъховете умеят.

Той чакаше под диплодока. Централната зала беше огромна и студените повеи на течението духаха от всякакви странни посоки. Оставаха десет минути до края на работното време, а мястото все така си беше претъпкано с посетители. Учениците и исполинските им раници се изнизваха в колона по един към магазина за сувенири, като разглеждаха прекрасните неща над главите си. Кости и умрели неща. Дългоръки скелети, увесени от таванските греди: гибони или някакъв друг вид катерещи се по дървета маймуни, реши той. Ако човек погледнеше нагоре и завъртеше очи, в крайна сметка стигаше до диплодока, центъра и сърцето на залата. Главата му е наистина, наистина малка , каза си той. Провери колко е часът. Пет минути от последното поглеждане към часовника. По разговорната уредба обявиха, че музеят затваря след пет минути. Дали всички посетители имаха нещо против да се насочат към изходите?

Трябваше да употреби цялата си смелост, за да телефонира. Да вдигне слушалката, да набере номера на университета, да помоли да го свържат с доктор Колет Харт. Номерът ѝ звъня и звъня, и звъня. Той заряза началните думи, които беше подготвил, и започна да съставя други, за да ги остави като съобщение, когато отговори истински, човешки глас на живо, при което и новият сценарий, и старият се изпариха от главата му. Той заекна. Задърдори.

— Кой се обажда? — Колет Харт звучеше ожесточено.

— Райън Спинети. Приятел на Еверет. Еверет Синг. Каквато беше ти. Си.