Йен Макдональд - Императрицата на слънцето

Тя не го чу. Не го видя. По джорджианските улици и площади на Фрицроувия бяха нахлули мокри талази от пронизващ дъжд. Колет вдигна яка и наведе глава, така че не видя мъжа, който стана от масата си до прозореца на кафене „Сиприът“ от другата страна и излезе на улицата. Мъжът остана на разстояние шест пешеходци от нея. Внимаваше да изглежда също толкова измръзнал и ядосан на времето, колкото всички останали, но тя и без друго не поглеждаше зад себе си. В това тя бе аматьор, а той — професионалист. Жената зави по „Тотнъм Корт роуд“. Той се държеше на разстояние, но не я изпускаше от поглед. Тя прокара електронната си карта за градския транспорт „Ойстър“ на портала на метростанцията на „Уорън стрийт“ и не видя, не чу, не заподозря онзи, който я следваше на седем човека зад гърба ѝ. Той прокара ръка над скенера и умният малък чип, вграден във върха на пръста му, заблуди компютъра и му осигури достъп.

Студените ветрове носеха суграшица и през уличките и каналите на елегантния град Хайден, на Земя 7, докато един мъж седеше удобно в коженото си кресло до огъня от въглища, затворил очи, вгледан как неговият брат близнак на цяла вселена разстояние следи Колет Харт през Лондон.

Шарлът Вилие насочи отсечено револвера към фигурата, която политаше нагоре към гънките на газовите клетки на Евърнес . После отсечено го свали. Пред нея беше капитанският мостик, заедно с нейната награда. Щеше да отмъсти по по-изискан начин на Анастейзия Сикссмит, когато взводът ѝ заредеше взривните устройства, за да се разхвърли нелепата торба с газ на капитан Анастейзия в парчета обшивка навсякъде около нея.

Джиджу. Те не бяха влизали в плановете. Това, че бяха тук, можеше да означава само едно: искаха същата награда като нея. Кошмарът на Ибрим Ходж Керим: Джиджу, трилион от тях, с преднина от шейсет и пет милиона години пред човечеството, с милион отворени врати към Целостта. Щяха да горят светове.

Лъчове от светлина разрязваха мрачния интериор на въздушния кораб отгоре, отляво и отдясно, стрелкаха се някъде отдолу. Джиджу отваряха дупки в корпуса. Викове. Писъци. Човешки гласове. Взводът ѝ беше влязъл в сражение с Джиджу и губеше. Инфундибулумът беше всичко. Стиснала револвер в ръка, Шарлът Вилие се затича към предната част на кораба. Нямаше ли кой да изключи тези аларми?

— Мадам, мадам, идват през стените! — паникьосаният глас на Соренсен в слушалката ѝ. — Навсякъде са!

Заекваща автоматична стрелба, по радиото и дълбоко откъм търбуха на кораба. Вик, който замря бързо и отсечено. В крайчеца на окото си Шарлът Вилие забеляза как воините на Джиджу се стрелкат и танцуват. Божичко, бързи бяха. Корабът отново се поклати и я запрати в парапета, едва не я прекатури. Един падащ предмет се стовари върху пътеката с твърдо хрущене. Глава. Човешка глава. Шарлът Вилие потисна рефлекса да повърне. Обезглавеното тяло лежеше на най-високата пътека. През мрежата ѝ се процеждаше и капеше кръв. Нямаше време да се ужасява. Само още няколко метра до коридора на стълбището надолу към мостика.

— Соренсен! — мъртвешко мълчание по радиото. — Зайцев! Докладвайте!

— Останах сам. Отрязват ни поединично.

— Макклеланд, Акаула, Чеймбърс?

— Мъртви.

Шарлът Вилие познаваше студената безпомощност на паниката. Не знаеше какво да направи. Не. Командването си е командване: издай заповед. Няма значение дали е правилна, или не, добра или лоша. Направи нещо. Тя натисна комуникационната лента на яката си:

— Всички да се придвижат към предното стълбище. Ще се срещнем там, ще вземем Инфундибулума и ще се измъкнем от тук.

— Държа те, държа те.

Проблясвания. Полет: подемни клетки като големи пълни луни над нея. Ръце около нея. Шумни звуци, гърмежи, изстрели. Твърдо приземяване, което я накара да извика.

— Хайде, Сен. Хайде, любов моя.

Дупки, които се отваряха във фюзелажа. Нахлуваща през тях светлина: и още светлина. Проблясъци. Този звук от плач: собствения ѝ глас. Но там долу вътре повече от всичко: болка. Болка отвън: всеки сантиметър от кожата и мускулите ѝ, стена от болка. Болка вътре: има счупвания. Болка в сърцето: онази полони Вилие я е смачкала като хлебарка. Болка навсякъде, толкова голяма, че единственото място, където можеш да избягаш от нея, е просто да умреш.

Проблясъци от и в тъмнина. Глас:

— Хайде, любов моя, кукличке, доркас моя. Почти стигнахме.

Свят, който се разтърсва. Няма къде да се уловиш. Търкаляне надолу по стълби: болка върху болка. Вик от болка. Черното е хубаво. Черното е топло. Черното не е болка.