Йен Макдональд - Императрицата на слънцето

— Е, трябва да направим нещо — обяви Сен.

— Правим нещо. Пием горещо какао и водим паларе — обясни капитан Анастейзия.

Сен отново се помести от неудобство на сгъваемата седалка.

— Не мога да го проумея: капитан Анастейзия, моята май…

— Сен — сега гласът на капитана звучеше остро. — Аз управлявам този кораб.

— Съжалявам. Просто…

— Не е заради кораба, нали? — Анастейзия Сикссмит знаеше, че с осиновената ѝ дъщеря истината е като подпочвена вода. Копай правилно, копай надълбоко и истинските чувства ще избликнат.

— Заради него е. Но, ма… тези Джиджу, нали разбираш, взеха ми паларито. И когато го правят, ами, слагат нещо друго вътре.

— Направили са какво? — очите на капитан Анастейзия изпъкнаха от гняв. Яростта ѝ сякаш препълни миниатюрната, дървена каюта. Сен се присви назад. Беше виждала майка си така побесняла само три пъти досега и гледката ѝ вдъхваше колкото страхопочитание, толкова и ужас. Беше като природна стихия. Като раздразнена лъвица.

— Съжалявам, съжалявам, не се изразих правилно. Не исках да те тревожа.

— Ако те наранят, в тази вселена няма достатъчно Джиджу, които да ги опазят от мен…

— Не, не са ме наранили, честно, бона. Нещо като протичане в двете посоки е. Те получават нещо от мен, а аз получавам нещо от тях. Мамо, видях… разни неща.

— Какви неща?

— Битки. Винаги битки. Навсякъде, всякога. Сражават се от момента, в който се излюпят. Милиони от тях. И само едно или две оцеляват докрай. О, видях го, и го чух. Но има още. Бият се една с друга. Както каза Какс, някакви големи семейства, които управляват всичко? Също като семейство Бромли в Хакни? Само че тук са шест. Как ги нарече Какс? — Сен затвори очи. — Не, не мога да си припомня думите. Но мога да ги видя — тя докосна челото си с пръсти. — Тук вътре. Има морета, които са толкова големи, че никой не ги е преплавал. Такива, каквито превръщат времето в бури. Живи градове. Полета с насаждения, които се простират и простират. И онези, които хвърлят наляво-надясно космическите скали, които взривяват планети. И онези, които контролират слънцето. Ако контролираш слънцето, контролираш всичко. Видях всичко това, ето тук, и видях как всички се сражават, във вечността. Видях как живите градове се превръщат в пепел от гръмотевични бури. Видях как онези полета с насаждения стават кафяви от суша. Видях приливни вълни, високи по триста метра; видях как изключват реките и как цели океани изчезват, все едно някой е дръпнал щепсела. Видях как хвърлят скали надолу от космоса… с размерите на градове, с размерите на държави. Чух как целият Свят на Диска отеква като камбана… като цимбал или барабан. Слънцето… видях как слънцето спира от едната страна на света… и настъпва нощ, дълга сто години. Мамо, водили са хиляди, милиони войни! — гласът на Сен се поколеба. Лицето ѝ беше пребледняло като на призрак.

— Добре ли си? — попита капитан Анастейзия.

— Да. Бона. Просто е малко… напрягащо. Виждам го и го чувствам. Мамо, питах се дали… Например на нашия свят, кога са измрели динозаврите?

— Мисля, че са около шейсет… седемдесет милиона години — каза капитан Анастейзия. — Мога да проверя. Макхинлит е успял отново да задейства комптаторната система.

— Шейсет, седемдесет, все тая — каза Сен. — Ето какво обаче. Това си е… лудо време. Ако гущерите са имали такава преднина в сравнение с нас, нямаше да има само един Свят на Диска, а стотици. Джиджу отгоре и до долу. Щяха да са навсякъде из деветте… десетте свята. Ние щяхме да сме тук . Как ни наричаше Какс? Маймуни. Не мисля, че се шегуваше. Не мисля, че Джиджу дори знаят какво е шега. Джиджу щяха да са като богове. Но не са. Така че: защо не са?

Сен остана вгледана дълго и настоятелно в майка си, сякаш очакваше от нея да достигне до същото заключение като нея.

— Войните постоянно ги връщат назад — произнесе капитан Анастейзия.

— Построяват всичко, а после избухва нова война и изравнява всичко със земята. Работата е там, че Светът на Диска е толкова голям, че не могат да унищожат всички и някой винаги оцелява, изпълзява от дупката и започва наново. Работата е там, че отдавна назрява друга война. Хрумна ми, че народът на Какс…

— Господарите на Слънцето — прекъсна я капитан Анастейзия.

— … че Господарите на Слънцето са срещу всички останали. Имам чувството, че последния път Господарите на Слънцето са избили всички останали. Единственото, което ги е накарало да спрат, е било, че са щели да избият и себе си. И сега нещата така са се натегнали и са толкова прецизно балансирани, че и една муха може да наклони везните на едната или другата страна.