Джеймс Дашнър - В обгорените земи

Томас усети, че главоболието му отново се връща.

— Със сигурност изпълни ролята си блестящо. Ами онази случка в малката постройка? Когато ме целуна? И… защо трябваше Арис да се въвлича в това?

Тереза го улови за ръката и го дръпна, за да спре и да се обърне към нея.

— Те всичко бяха преценили. Всичко за променливите. Но не зная как да го обясня.

Томас поклати глава.

— Не виждам каквато и да било логика в тази история. И извинявай, но съм ти малко сърдит.

— Получи ли се?

— А?

— По някаква причина искаха да се почувстваш предаден. Получи се, нали?

Томас се поколеба, преди да отговори.

— Да. Получи се.

— Съжалявам за това, което ти сторих. Също и Арис.

— Да — повтори той. Наистина не знаеше какво да мисли за нея.

— ЗЛО постигнаха каквото искат, аз също. — Тереза погледна към Арис, който бе на известно разстояние от тях. — Арис, обърни се и погледни към долината.

— Какво? — попита той объркан. — Защо?

— Просто го направи. — Томас не долови нищо особено в гласа й, но се зачуди. Сега пък какво е намислила?

Арис въздъхна, направи кисела физиономия, но се обърна с гръб към тях.

Тереза не се подвоуми. Обгърна шията на Томас и го притегли към себе си. Той нямаше достатъчно воля да се съпротивлява.

Целунаха се, но нищо не трепна в душата на Томас. Той не почувства нищичко.

Вятърът се усили, забуча и засвистя.

Буря назряваше в потъмнялото небе и Томас я използва като извинение, за да се отдръпне от Тереза. И този път реши да прикрие мрачните си мисли. Отреденият срок изтичаше, а все още имаха доста да вървят.

Усмихна се престорено и рече:

— Мисля, че разбрах. Трябвало е да направиш някои странни и неразбираеми неща, но си била принудена, а сега аз съм жив. Нали така?

— Нещо подобно.

— В такъв случай да приключим с този въпрос. Време е да застигнем останалите. — Най-добрият начин да стигне час по-скоро безопасното място бе като работи заедно с Тереза и Арис. По-късно ще размишлява над всичко, което тя бе казала и направила.

— Щом смяташ така — рече тя, но по лицето й личеше, че усеща, че нещо не е съвсем наред. А може би не й се нравеше идеята да се срещне отново с езерните след това, което бе направила.

— Свършихте ли, вие двамата? — попита Арис, все още обърнат с гръб към тях.

— Да! — извика Тереза. — И не очаквай скоро да те целуна по бузата. Имам гъбички на устните.

Томас едва не се задави от тези думи. Той се заспуска надолу по склона, бързайки да се отдалечи от Тереза, преди да се е опитала да го хване за ръката.

Измина още час, преди да стигнат подножието на планината. С приближаването склонът се поизглади и това им позволи да ускорят крачка. Малко след това и завоите на пътеката вече не бяха така остри и последната миля се спуснаха тичешком, навлизайки сред безжизнените пущинаци, които се простираха чак до хоризонта. Беше горещо, но благодарение на тъмното небе и вятъра се дишаше сравнително леко.

Томас все още не можеше да различи добре двете приближаващи се групи отпред. Момчетата и момичетата се движеха в плътни редици, следвайки посока север. Дори от разстояние си личеше, че са се привели под напора на вятъра.

Очите на Томас пареха от прахоляка, който носеше със себе си нагорещеният вятър. Непрестанно ги бършеше, но това само влошаваше нещата. Светът наоколо продължаваше да се забулва в мрак, докато облаците в небето се сгъстяваха.

След кратка почивка за вода и храна тримата се изправиха и втренчиха погледи в двете групи.

— Интересно — промълви Тереза, — защо не се затичат?

— Защото все още ни остават три часа до крайния срок — посочи Арис. — Освен ако не бъркаме нещо, до безопасното място трябва да има не повече от две мили. Макар че лично аз не виждам нищо.

— Като гледам как се влачат — рече Томас, — те също не знаят къде отиват. Напред се вижда само пустиня.

Арис вдигна глава към сиво-черното небе.

— Да, става все по-страшно. Ами ако ни застигне пак някоя от онези гръмотевични бури?

— Може би ще е по-добре да останем в планината — подхвърли Томас. Какъв прекрасен начин да се сложи край на всичко това, мислеше си той. Изгорени от изпепеляващи мълнии, докато търсят злополучното безопасно място.

— Хайде да ги застигнем — предложи Тереза. — А после ще решаваме какво да правим. — Тя се обърна, сложи ръце на кръста си и попита: — Готови ли сте, момчета?

— Аха — откликна Томас. Опитваше се да не се поддава на нарастващата паника. Сигурно имаше отговор на всичко това. Би трябвало да има.