Джеймс Дашнър - В обгорените земи

„Какво? Защо не ми каза за него, докато бяхме в лабиринта?”

Сякаш му трябваше още една причина да изпитва неприязън към двамата.

— Вие защо престанахте да говорите? — попита внезапно Арис. — Да не би да си бъбрите зад гърба ми в хубавите си главици? — Странно, но вече не звучеше толкова злобно. Сякаш всичко, случило се в мъртвата гора, бе родено от въображението на Томас.

Томас изпусна тежка въздишка, събирала се в гърдите му от известно време.

— Не мога да повярвам. Значи вие сте…

Той млъкна, осъзнал, че всъщност никак не е изненадан. Беше видял Арис в един от сънищата си. Той беше част от това — каквото и да бе това. Начинът, по който се държаха, подсказваше недвусмислено, че са на една и съща страна.

— Както и да е — подхвърли той. — Слушам те.

— И така — каза Тереза. — Има много за обясняване, тъй че ще те помоля да не ме прекъсваш, ясно?

Томас вече усещаше известно умора в краката си от спускането.

— Добре, но… как разбираш кога говориш с мен и кога с него? Как се получава това?

— Просто се получава и толкоз. Все едно да ме питаш откъде знам кой крак местя в момента. Просто го… знам. Залегнало е по някакъв начин в ума ми.

— Ние също сме го правили, човече — намеси се Арис. — Не помниш ли?

— Разбира се, че помня — смотолеви Томас, едновременно объркан и раздразнен. Да можеше да си припомни всичко, знаеше, че отделните парченца ще заемат местата си и тогава би могъл да продължи напред. Не можеше да си обясни защо от ЗЛО толкова много държат да им промиват мозъците. И защо от време на време им пускаха по малко спомени? Страничен ефект от Промяната?

Твърде много въпроси. И почти никакви отговори.

— Е, хубаво — кимна той. — Ще си затварям устата и ума. Продължавай нататък.

— По-късно можем да поговорим за мен и Арис. Дори не помня за какво сме разговаряли тогава. Изгубих почти всичко, когато се събудих. Нашите спомени трябва да са били част от променливите, може би сме разговаряли, за да не полудеем искам да кажа, нали сме участници в подготовката на всичко това?

— В подготовката на всичко това? — повтори Томас. — Не те раз…

Тереза се пресегна и го шляпна по гърба.

— Нали каза, че ще мълчиш?

— Да — измърмори Томас.

— Както и да е, та тези хора се появиха в стаята с техните странни дрехи и прекъснаха телепатичната ни връзка. Бях изплашена и в просъница. Дори си мислех, че това може да е някакъв кошмар. Сетне усетих, че ми пъхат нещо в устата и то мирише ужасно. После изгубих съзнание. Когато се събудих, лежах на легло в друга стая със стъклена стена, зад която видях седнали във фотьойли хора. Не можех да ги разгледам добре, а когато се опитах да докосна стената, оказа се, че е нещо като силово поле.

— Да — кимна Томас. — Виждал съм такава.

— Те започнаха да говорят с мен. Разказаха ми за плана и какво трябва да стори с теб Арис. Очакваха от мен да му го предам. Да му го разкажа мислено, макар че не е от нашата група. От група А. После ме изведоха от стаята и ме пратиха в група Б, а след това ни разказаха за мисията до безопасното място и ни увериха, че сме болни от изблика. Бяхме изплашени и объркани, но нямахме избор. Минахме през подземните тунели, докато стигнахме планината — така избегнахме напълно града. Всичко след това — срещата ни в онази малка постройка, нападението, идването тук — бе планирано предварително.

Томас се замисли за разпокъсаните спомени от собствените си сънища. Нещо му подсказваше, че подобен сценарий е трябвало да се разиграе, преди да отиде в Езерото и лабиринта. Гореше от желание да зададе на Тереза поне сто въпроса, но реши да се сдържи още малко.

Стигнаха поредния остър завой и Тереза продължи:

— Зная със сигурност само две неща. Първото — казаха, че ако направя нещо в разрез с техния план, ще те убият. Заявиха, че имат и „други възможности”, каквото и да значи това. Второто — разбирам, че целта е била да се почувстваш унижен и предаден. От нас се искаше да се погрижим това да се случи.

Томас отново потъна в спомени. Двамата с Тереза бяха използвали термина „пътища” точно преди той да я напусне. Какво ли означаваше това?

— Е? — подкани го Тереза, след като настъпи тишина.

— Е… какво? — отвърна Томас.

— Какво мислиш?

— Това ли е? Цялото обяснение? И сега трябва да съм щастлив?

— Том, не можех да рискувам. Бях убедена, че ще те убият, ако не направя каквото ми казват. Трябваше да те накарам да се почувстваш напълно предаден. Ето защо вложих такива усилия. Не зная защо го смятат за толкова важно.