Джеймс Дашнър - В обгорените земи

— Не го правете — зашепна отчаяно. — Моля ви… — Виждаше само белезникави проблясъци. Сигурно имаше мозъчно сътресение.

В полусъзнание усети, че тялото му преминава през прага, Тереза опря гърба му на хладната метална стена, прекрачи го и помогна на Арис да натикат вътре и краката. Сега вече лежеше свит като захвърлен вързоп. Нямаше сила дори да ги погледне.

— He — едва прошепна той. Кой знае защо в съзнанието му изплува образът на Бен, когато го прогонваха от Езерото. Странен момент да си спомни за него, но сега знаеше как се е чувствало хлапето преди вратата на лабиринта да се затръшне завинаги.

— Не — повтори, но нямаше представа дали са го чули. Болеше го всяка фибра на тялото.

— Защо упорстваш? — попита Тереза. — Само си затрудняваш живота. И нашия също!

— Тереза — зашепна той. Опита се да надмогне болката и да се свърже с нея телепатично, макар отдавна да не се бе получавало. „Тереза”.

„Съжалявам, Том — отвърна тя в ума му. — Но и ти благодаря, че се пожертва заради нас.”

Не бе разбрал кога се бе раздвижила вратата, но тя се затръшна тъкмо когато последната дума отекна в помрачнялото му съзнание.

Задната страна на вратата излъчваше зелено сияние и превръщаше тясното помещение в потискаща, зловеща килия. Сигурно щеше да избухне в сълзи, щеше да хлипа като малко, изплашено дете, ако главата не го болеше толкова силно. Имаше чувството, че черепът му ще се сцепи, че очите му са от кипяща лава.

Но дори в този момент една друга болка, от загубата на Тереза, разяждаше още по-силно сърцето му. Просто не биваше да се поддава на плача.

Не след дълго Томас изгуби всякаква представа за времето. Сякаш този, който бе решил да го затвори тук, му даваше шанс да осъзнае участта си, докато чака да настъпи краят. Да изпие докрай горчивата чаша от предателството на Тереза.

Измина час. Може би два или три. А може да бяха само трийсетина минути. Нямаше никаква представа.

А после се появи свистенето.

На бледата светлина от вратата се виждаха тънки струйки от мъгла, извиращи от дупките в издатините на стената. Той завъртя глава, пращайки нови вълни на болка към черепа, и видя, че мъглата блика от всички отвори.

Свистенето бе като зловещо съскане на безброй пепелянки.

„Това е значи” — рече си обречено Томас. Нима след всичко, което бе преживял, щяха да го убият с отровен газ? Колко глупаво. Глупаво и пак глупаво. Беше надвил скръбниците и побърканяците, бе оцелял от огнестрелната рана и инфекцията. ЗЛО. Те го бяха спасили! А сега щяха да го довършат с отровен газ?

Той приседна и усети остра болка в хълбока. Огледа се, потърси нещо, с което да опита…

Умората взе да го надвива.

Нещо не беше наред с дишането му.

Газът.

Умора. Болка. Пълно изтощение.

Ала продължаваше да вдишва газ. Нямаше как иначе.

Толкова… бе… уморен…

Вътре в него. Не е… наред…

Тереза. Защо трябваше да свърши по този начин?

Уморен…

Малко преди да изгуби напълно съзнание, чу главата му да се удря в пода.

Предателство.

Умора…

Томас не знаеше дали е жив, или мъртъв, но имаше чувството, че спи. Че се пробужда, ала като в мъгла. Той въздъхна и се предаде на поредното съновидение.

Томас е на шестнайсет. Стои до Тереза и някакво момиче, което не познава.

И Арис.

Арис?

Тримата го гледат с мрачни изражения. Тереза плаче.

— Време е да тръгвам — заявява Томас.

Арис кимва.

— Първо в заличителя и оттам в лабиринта.

Тереза не казва нищо, но продължава да плаче.

Томас протяга ръка и Арис я стиска. После Томас постъпва по същия начин с непознатото момиче.

Изведнъж Тереза се хвърля разплакана към него и го прегръща. Сълзите й мокрят косата му. Стиска го толкова силно, че го боли.

— Трябва да тръгваш — припомня му Арис.

Томас го поглежда. Бави се. Опитва се да се наслади на миговете с Тереза. Последният му истински спомен. Дълго време няма да е така.

Тереза вдига очи.

— Ще стане. Не може да не стане.

— Зная — отвръща Томас. Усеща непреодолима тъга, която заглушава болката.

Арис отваря врата и го подканва да го последва. Томас тръгва, но спира и поглежда за последен път Тереза. Мъчи се да си придаде обнадежден вид.

— Утре ще се видим — казва.

Което е вярно и от това също боли.

Видението избледнява и Томас потъва в най-черния сън на своя живот.

Шепот в мрака.

Това бе първото, което Томас чу, когато дойде в съзнание. Нисък и рязък, като стържене на шкурка. Не разбираше нито дума. Беше непрогледно тъмно и му трябваше известно време да осъзнае, че е отворил очи.