Джеймс Дашнър - В обгорените земи

— Добре. Да забравим за момента станалото — смени темата той. — Открихте ли нещо навън? Докато идвахме, видях…

— Знаем — прекъсна го Тереза. — Но от сградата няма и следа. Нищо. На дневна светлина изглежда дори по-лошо. Докъдето ти стига погледът, само пущинак. Нито дръвче, нито хълм, камо ли безопасен пристан.

Томас се взря в двамата.

— Тогава какво ще правим? Къде ще отидем? — Помисли си за Нют, Миньо и езерните, за Хорхе и Бренда. — Да сте виждали някого от останалите?

— Момичетата от моята група са долу — отвърна Арис. — На около две мили оттук. Забелязахме твоите приятели в подножието на планината, на една миля в западна посока. Не съм сигурен, но май всички са налице и вървят в същата посока, в която и момичетата.

Томас почувства облекчение. Приятелите му бяха успели — дано са оцелели всички до един.

— Трябва да тръгваме — припомни им Тереза. — Това, че не открихме нищо, не значи, че ще се откажем. Кой знае какво са намислили от ЗЛО. Не ни остава друга възможност, освен да правим каквото ни нареждат. Хайде.

За един кратък миг Томас бе изкушен да махне с ръка, да седне и да се откаже от всичко. Каквото има да става — да става. Но това желание се изпари почти в мига, когато се появи.

— Добре, да вървим. Но най-добре да ми разкажете всичко, което знаете.

— Ще ти разкажа — обеща Тереза. — Какво ще кажете обаче да се затичаме, след като излезем от тази мъртва гора?

Арис кимна, а Томас завъртя очи.

— Моля те. Аз съм бегач.

Тя повдигна вежди.

— Е, тогава ще видим кой пръв ще се откаже.

Томас само поклати глава и продължи нататък.

С наближаване на утрото небето не просветля особено. Появиха се тъмни, оловносиви облаци, толкова гъсти, че Томас не можеше да определи времето.

Облаци. Последният път, когато това се случи…

Може би бурята няма да е толкова силна. Може би…

Веднага щом напуснаха гората, пред тях изникна добре отъпкана пътека, която водеше надолу и лъкатушеше напред-назад по планинския склон. Томас прецени, че ще им трябват няколко часа, за да се спуснат в подножието, и че тичането по покритата с камъни пътека бе идеална предпоставка да си строшат по някой глезен. А стане ли това, никога няма да стигнат.

Тримата решиха да ускорят ход, но да не бягат. Арис пое пръв, след него Томас, а последна бе Тереза. Облаците над тях се снишиха и ускориха своя бяг, вятърът сякаш духаше без определена посока. Точно както бе казал Арис, Томас успя да различи две отделни групи в пустошта под тях — неговите приятели езерните, недалеч от подножието, и група Б, на около миля по-навътре.

Томас изпита облекчение и започна да крачи по-леко.

След третия завой Тереза го застигна и заговори:

— Ако искаш, мога да продължа оттам, където прекъснахме.

Томас кимна. Не можеше да повярва колко добре се чувства — болката от ударите бе изчезнала, стомахът му бе пълен, свежият въздух го изпълваше с увереността, че е жив и с възстановени сили. Нямаше представа какво е имало в газа, който бе вдишал, но изглежда, съвсем не е бил отровен. Измъчваше го единствено недоверието към Тереза, не му се искаше да бъде кой знае колко любезен с нея.

— Всичко започна, когато разговаряхме посред нощ — първия път след спасяването от лабиринта. Бях в просъница и после в стаята ми се появиха някакви хора със странни дрехи. Доста страшно изглеждаха. С издути работни комбинезони и очила.

— Сериозно? — попита Томас през рамо. Приличаха на хората, които бе видял след прострелването.

— Направо ми изкараха акъла — опитах се да се свържа с теб, но внезапно връзката бе прекъсната. Говоря за телепатичната ни връзка. Не зная как разбрах, но си дадох сметка, че вече я няма. От тогава до този момент се възстановява спорадично.

Тя внезапно заговори в ума му.

„Сега ме чуваш, нали?”

„Да. Двамата с Арис разговаряхте ли, докато бяхме в лабиринта?”

„Ами ние…”

Тя млъкна и когато Томас я погледна, на лицето й се четеше угриженост.

„Какво има?” — попита, като не откъсваше поглед от пътеката.

„Не искам да навлизам в това.”

— Да навлизаш в… — Той се усети, преди да е продължил на глас. „В какво да навлизаш?”

Тереза не отговори.

„Да навлизаш в какво?” — почти извика той в ума й.

Тя остана смълчана известно време, преди да отговори.

„Да, двамата с него разговаряхме, след като се появих в Езерото. И най-вече докато бях в онази глупава кома.”

На Томас му бяха нужни всички резерви от воля, за да не спре и да не се обърне към нея.