Джеймс Дашнър - В обгорените земи

Арис само вдигна рамене.

— Ами да тичаме тогава. — Преди Томас да успее да отвърне, тя хукна напред и Арис я последва.

Томас си пое дълбоко въздух. Кой знае защо си спомни първия път, когато бе тичал с Миньо в лабиринта. И това го изплаши още повече. Той въздъхна и се втурна след двамата.

След около двайсет минути тичане под напорите на вятъра Томас повика Тереза в ума си.

„Напоследък имах разни съновидения и с това част от спомените ми се повъзстановиха.”

От известно време искаше да й го каже, но не пред Арис. Най-вече за да провери как ще реагира на това, което си спомня. Да се опита да прозре истинските й намерения.

„Така ли?” — попита тя.

Той долови изненадата й.

„Ами да. Странни, объркани неща. От времето, когато съм бил малък. И теб също те има там. Спомних си и някои неща за отношението на ЗЛО към нас. По времето точно преди да се озова в Езерото.”

Тя не отговори веднага, може би се страхуваше да зададе въпросите, които бяха изникнали и в неговата глава.

„Има ли шанс нещо от това да ни помогне? Припомни ли си достатъчно?”

„Доста. Но не чак толкова, че да разбера всичко.”

„Какво видя?”

Томас й разказа за всички картини, мернали се в ума му през последните две седмици. За майка си, за подслушания разговор, за това как двамата с Тереза шпионираха членове на ЗЛО. Как са се учили да разговарят телепатично. И накрая, за сбогуването точно преди да поеме за Езерото.

„Значи Арис също е бил там? — попита тя. — Защо ли питам, та аз вече го зная. Че тримата сме част от това. Все пак странни са тези приказки, че ако някой умре, има и замяна. Какво, според теб, може да означава?”

„Нямам представа. Струва ми се обаче, че ако ни остане време да седнем и да го обсъдим спокойно, ще си припомним още подробности.”

„Аз също смятам така. Том, наистина съжалявам. Не можеш да си представиш колко ми беше трудно да го направя. И все пак трябваше да се съглася. Казаха ми, че само така мога да те спася — макар че ще изгубя това, което имаше между нас.”

Томас не знаеше какво да отговори. А ставаше все по-трудно да разговарят — дори по този начин. Вятърът виеше неистово, влачейки със себе си огромни прашни облаци, които се носеха ниско над главите им.

Времето им свършваше.

Те продължиха да тичат през пустинята.

Двете групи пред тях най-сетне се събраха в далечината. За Томас по-интересен бе фактът, че това не приличаше на случайност. Момичетата от група Б стигнаха до едно място и спряха, после Миньо — Томас успя да го различи сред момчетата и почувства облекчение, че е жив и здрав — и останалите езерни смениха посоката и поеха на изток, за да се срещнат с тях.

И сега, на около половин миля по-напред, те се бяха събрали около нещо. Томас не можеше да различи какво, но се бяха скупчили в плътен кръг.

„Какво става там?” — попита той мислено Тереза.

„Не зная” — отвърна тя.

После двамата с Арис ускориха крачка.

Отне им само няколко минути да прекосят този участък от равнината и да стигнат при двете групи.

Миньо се бе отделил от тълпата и се бе обърнал към тях. Стоеше със скръстени ръце, лицето му бе покрито с прах и мръсотия. Но кой знае защо се усмихваше. При вида на тази усмивка Томас се почувства малко по-добре.

— Време беше, плужеци такива, най-сетне да ни застигнете! — провикна се Миньо.

Томас спря пред него и се наведе, подпрял се с ръце на коленете, да си поеме дъх.

— Мислех, че ще се биете със зъби и нокти с момичетата след това, което ни сториха. Което сториха на мен.

Миньо погледна за миг през рамо към смесената група, после се обърна отново към Томас.

— Ами, първо, техните оръжия са по-страшни от нашите, да не говорим за лъковете и стрелите. Пък и онова пиленце Хариет ни обясни всичко. Останахме изненадани, че ти си се присъединил към тях. — Той изгледа навъсено Тереза, после и Арис. — Никога не съм вярвал на тия предатели.

Томас се постара да скрие обърканите си чувства.

— Те са на наша страна. Повярвай ми. — Необяснимо и за самия него бе започнал да вярва в това.

Миньо се разсмя горчиво.

— Предполагах, че ще изтърсиш нещо такова. Сигурно историята е доста дълга, а?

— Да, доста е дълга — потвърди Томас и реши да смени темата. — Защо спряхте тук? И какво гледат всички?

Миньо отстъпи встрани и описа с ръката си дъга.

— Ами погледни сам. — Обърна се и извика на групата. — Ей, момчета, направете място!

Неколцина езерни и момичетата обърнаха глави, после бавно се отместиха. Томас откри, че предметът, привлякъл вниманието на всички, е обикновена пръчка, стърчаща от безжизнената земя. На върха й бе завързана оранжева лента, която плющеше на вятъра. А върху лентата бе изписано нещо.