Джеймс Дашнър - В обгорените земи

— И ти прости на тази вещица? — процеди ядно Миньо, след като Томас приключи. — Каквото и да са намислили онези типове от ЗЛО, нямам нищо против. Също както и не възразявам срещу това, което ти смяташ да направиш. Но не й вярвам, не вярвам и на Арис, и двамата не ми харесват никак.

Нют изглеждаше потънал в дълбок размисъл.

— Те са направили всичко това — попита той — само за да се почувстваш предаден? Не ми звучи никак разумно.

— На мен ли го казваш? — въздъхна Томас. — Освен това не съм й простил. Но за момента май сме в една лодка. — Той се огледа, повечето момчета и момичета седяха на земята и гледаха в далечината. Почти не разговаряха. — Ами вие, момчета? Как се добрахте дотук?

— Намерихме проход в планината — отвърна Миньо. — Трябваше да се справим с някакви побърканяци от една пещера, но освен тях други проблеми нямаше. Само че храната и водата ни са на привършване. И краката ме болят. Като гледам, скоро ще ни застигне нова гръмотевична буря и току-виж сме заприличали на бекона, дето го прави Пържитиган.

— Аха — кимна Томас. Погледна към планината и прецени, че вероятно са се отдалечили на около четири мили. — Дали да не зарежем това тяхно безопасно място и да потърсим някъде заслон? — Още докато го казваше, си даде сметка, че това не е възможно. Поне докато не изтече определеното време.

— Няма начин — възрази Нют. — Не сме дошли чак дотук, за да се връщаме. Да се надяваме, че проклетата буря ще се забави поне още малко. — Той погледна начумерено ниските облаци.

Другите трима езерни мълчаха. Вятърът продължи да набира скорост и вече беше трудно да разговарят заради оглушителните пориви. Томас погледна часовника си.

— Трийсет и пет минути.

Няма начин бурята да се забави още…

— Какво е това? — извика Миньо, скочи на крака и посочи нещо над рамото на Томас.

Томас се надигна, завладян от тревога. Ужасът на лицето на Миньо бе недвусмислено послание.

На около трийсет крачки от групата в земята насред пустинята се бе образувал отвор. Идеален правоъгълник, широк около петнайсет стъпки, се бе издигнал върху невидима ос и бавно се отместваше встрани, а от краищата му се сипеше пясък. Звукът от стържене на метал в метал изпълни въздуха, по-силен от рева на вятъра. Скоро правоъгълникът приключи завъртането си и там, където доскоро бе имало пустиня, сега се виждаше участък от черен метал, върху който стърчеше някакъв предмет.

Беше бял, продълговат, със заоблени краища. Томас и преди бе виждал нещо подобно. Всъщност няколко подобни предмета. След като избягаха от лабиринта и стигнаха подземната зала, откъдето бяха дошли скръбниците, бяха видели няколко такива саркофази. Нямаше много време да го обмисля, но предположи, че там скръбниците се спотайват — или спят? — когато не гонят хора из лабиринта.

Преди да успее да реагира, нови участъци от пустинята около групата претърпяха подобна трансформация, разтваряйки се като огромна, зейнала паст.

Бяха поне десетина, подредени в кръг около тях.

Стърженето на метал бе оглушително, докато правоъгълниците се въртяха бавно на осите си. Томас бе запушил ушите си с длани в опит да се спаси от звука. Другите от групата бяха постъпили по същия начин. Пустинята около тях изчезваше като по чудо, заменена от големи черни правоъгълници, върху всеки от които бе положен овален саркофаг. Бяха поне трийсет на брой.

Скърцането на метал утихна. Всички мълчаха. Вятърът бучеше над земята, вдигайки прахоляк, който се носеше над контейнерите. От допира с тях се чуваше неприятен, стържещ звук. Томас трябваше да примижи, за да не ослепее от прахоляка. Нищо не помръдваше след появата на непознатите предмети. Чуваше се само свистенето на вятъра.

„Том?” — повика го Тереза.

„Да?”

„Помниш ги, нали?”

„Аха.”

„Мислиш ли, че вътре има скръбници?”

Томас помисли малко, преди да отговори:

„Не зная. Искам да кажа, скръбниците имат влажни тела, вероятно ще им е трудно да оцелеят тук.” — Доста глупава идея, но сега бе готов да се хване и за сламка.

„Може би искат… да влезем в тях — предположи тя след кратка пауза. — Може би това са безопасните места, които ще ни транспортират някъде другаде.”

Томас не хареса идеята, но си помисли, че може да е права. Откъсна поглед от черните правоъгълници и извърна очи към нея. Вече се приближаваше. За щастие беше сама. Трудно можеше да изтърпи двете с Бренда до себе си.

— Здрасти — рече, но вятърът отнесе думата, преди да е стигнала до нея. Понечи да й подаде ръка, но се сдържа. За малко бе забравил какво се бе случило. Тя като че ли не забеляза колебанието му, докато заставаше до Миньо и Нют, за да ги поздрави.