Джеймс Дашнър - В обгорените земи

Томас и Тереза се спогледаха и той се приближи, за да погледне отблизо. Но още преди да стигне, успя да разчете черните букви върху оранжевия фон.

БЕЗОПАСНОТО МЯСТО

Въпреки воя на вятъра и възгласите на младежите за известно време светът около Томас сякаш утихна напълно, като че ли някой бе затъкнал в ушите му памук. Той коленичи и протегна ръка да докосне лентата. Това ли е безопасното място? Няма сграда, няма заслон, няма нищо?

После, със същата бързина, с която изчезна, звукът се върна отново. Свистенето на вятъра и откъслечните реплики на другите.

Обърна се и видя, че Миньо, Тереза и Арис надзъртат зад него.

Томас погледна часовника си.

— Остава ни около половин час. И какво излезе — безопасното място е една пръчка, забита в земята? — Той се огледа объркано.

— Като си помислиш, не е чак толкова зле — подхвърли Миньо. — Повече от половината от нас стигнаха дотук. Както и от групата на момичетата.

Томас се опита да овладее гнева си.

— Да не си се побъркал вече от изблика? Да, стигнахме. В безопасност сме. При една пръчка.

Миньо се подсмихна.

— Приятел, нямаше да ни пратят тук без причина. Справихме се в отреденото ни време. Сега ще чакаме, докато часовникът отброи последните секунди и после се случи каквото има да става.

— Тъкмо това ме безпокои — рече Томас.

— Не ми се ще да го казвам — намеси се Тереза, — но съм съгласна с Томас. След всичко, което направиха с нас, би било твърде лесно да поставят един надпис, а после да дойдат да ни вземат с някой хубавичък хеликоптер. Нещо лошо ще се случи.

— Както кажеш, предателко такава — отвърна Миньо, който дори не се постара да прикрие омразата си. — Но лично аз не искам да чуя и думичка повече от теб. — Той се отдалечи, по-разгневен, отколкото Томас го бе виждал някога.

Томас погледна към Тереза, чието лице бе помръкнало.

— Не мисля, че трябва да се изненадваш.

Тя сви рамене.

— Омръзна ми да се извинявам. Направих това, което трябваше да направя.

Томас не можеше да повярва, че говори сериозно.

— Както и да е. Ще потърся Нют. Искам да…

Преди да успее да довърши, се появи Бренда, която местеше поглед между него и Тереза. Вятърът разпиляваше дългата й коса и тя се опитваше безрезултатно да я затъкне зад ушите

— Бренда — възкликна той. Чувстваше се някак виновен.

— Здрасти — поздрави тя и застана пред двамата. — Това ли е момичето, за което ми разказваше? Докато двамата се гушехме в онзи камион?

— Аха — едва успя да промълви Томас. — Тъй де, тя е.

Тереза протегна ръка.

— Аз съм Тереза.

— Приятно ми е да се запознаем — отвърна Бренда. — А аз съм побърканячка. Бавно, но сигурно губя разсъдък. Непрестанно ме обхващат желания да си отхапя пръстите или да убия някого. Томас обаче обеща да ме спаси. — Макар че очевидно се шегуваше, на лицето й трептеше измъчена усмивка.

Томас неволно трепна.

— Много смешно, Бренда.

— Радвам се, че си запазила чувството си за хумор — отбеляза Тереза. Но имаше хладно изражение.

Томас погледна часовника си. Оставаха петдесет и пет минути.

— Аз… аа, трябва да поговоря с Нют. — Той се обърна и се отдалечи забързано, преди някое от момичетата да каже нещо. Точно сега искаше да е колкото се може по-далече от двете.

Нют седеше на земята в компанията на Пържитиган и Миньо, и тримата изглеждаха сякаш чакат края на света.

Свирепият вятър сега носеше със себе си влага, облаците се бяха снишили още повече, досущ черна мъгла, канеща се да погълне земята. В небето проблясваха светкавици, премигващи виолетови петна в сивотата. Първата голяма буря бе започнала по същия начин.

— Здрасти, Томи — посрещна го Нют. Томас се настани до него и обгърна коленете си с ръце. Две простички думи и нищо между тях. Сякаш Томас бе отишъл на разходка, а не бе отвлечен и за малко да изгуби живота си.

— Радвам се, че успяхте да стигнете тук, момчета — рече Томас.

Пържитиган изпръхтя ухилено.

— И ние се радваме за теб. Но май ти си се забавлявал повече. Покрай твоята богиня на любовта. Сигурно двамката сте се гушкали и целували, а?

— Не точно — отвърна Томас. — Не беше забавно.

— Е, какво стана? — попита Миньо. — Как е възможно да й вярваш след всичко това?

Томас се поколеба, но си даваше сметка, че трябва да им каже всичко. Нямаше по-добър момент от този. Пое си дълбоко дъх и заговори. Разказа им за плана на ЗЛО, за лагера, за разговора с група Б, за газовата камера. И този път не намираше смисъл във всичко това, но се почувства по-добре, след като го сподели с приятелите.