Джеймс Дашнър - В обгорените земи

Чудовището се изправи с олюляване, възстанови равновесието си, сетне се обърна към групата. Един бърз поглед показа, че чудовищата от останалите саркофази също са се изправили и сега стояха в кръг около тях.

Като по команда съществата вдигнаха ръце, докато израстъците им посочиха небето. После, едновременно, от върховете на пръстите на ръцете и краката, както и от техните рамене щръкнаха къси остриета. Светкавиците хвърляха отблясъци по кожата им, която наподобяваше шлифовано сребро. Макар да нямаше и следа от уста, от телата им се изтръгна дълбок, хрипкав вопъл — звук, който говореше сам за себе си. Бе достатъчно силен, за да надмогне бурята.

„Май сега бих предпочела скръбниците” — отбеляза в ума му Тереза.

„Съдейки по някои сходни черти, мисля, че е ясно кои са създателите на тези твари” — отвърна той, опитвайки се да запази спокойствие.

Миньо се обърна и изгледа групата зяпнали момчета и момичета, които заобикаляха Томас.

— Има по един за всеки от нас! Въоръжавайте се с каквото ви падне!

Сякаш чули заповедта му, съществата се размърдаха и поеха напред. Първите няколко крачки бяха неуверени, но те бързо се окопитиха и в движенията им скоро се долови решителност, енергичност и мощ.

Те се приближаваха с всяка крачка.

Тереза подаде на Томас нож с доста дълго острие, почти колкото малка сабя. Не можеше да си представи къде го е крила, защото освен копието тя също държеше в ръката си нож.

Докато светещите гиганти се приближаваха, Миньо и Хариет се заеха да разполагат хората си, но виковете им бяха заглушени от воя на вятъра. Томас откъсна за миг очи от прииждащите чудовища и погледна небето. Неравни, сияещи повлекла озаряваха долната част на черните облаци, сякаш увиснали едва на няколкостотин стъпки от земята. Въздухът бе изпълнен с острия мирис на статично електричество.

Томас свали поглед и се съсредоточи върху чудовището, което бе най-близко до него. Миньо и Хариет бяха успели да подредят групата почти в идеален кръг. Тереза стоеше до Томас, но двамата не разговаряха. От последното страховито творение на ЗЛО ги деляха едва трийсетина крачки.

Изведнъж Тереза го сръчка в ребрата. Той се огледа и видя, че тя му сочи чудовищата — явно го подканваше да си избере противник. Той кимна и показа онзи, когото смяташе за най-близо.

Двайсет и пет крачки.

Изведнъж Томас реши, че е било грешка да останат по местата си и е трябвало да се разпръснат.

— Сега е моментът! — извика Миньо, но гласът му бе като слаб лай на фона на бурята. — В атака!

Цял рой объркани мисли изпълниха главата на Томас в този момент. Тревога за Тереза въпреки проблемите между тях. Безпокойство за Бренда и съжаление, че почти не бяха разговаряли, откакто се събраха отново. Помисли си какво ще е да загине в бой със зловещите създания тъкмо когато се е надявала, че е стигнала до желаната цел. Спомни си за Чък, за това как тримата с Тереза бяха скочили в Дупката в лабиринта, как езерните се бяха сражавали със скръбниците, докато те бързаха да въведат кода.

Помисли си, че е трябвало те всички да преживеят какво ли не само и само отново да се изправят срещу зловещата биотехнична ръка на ЗЛО. Запита се какъв ли може да е смисълът на всичко това и дали си заслужава да оцелеят и този път. В главата му отново изплува картината с Чък в мига, когато го пробождат с нож. И това бе последната капка, която му помогна да се отърси от временното вцепенение. Той изрева с цяло гърло, размаха ножа с две ръце над главата си и се втурна напред, право към чудовището.

Вляво и вдясно от него другите също нападаха, но той не им отдели внимание. Сега не бе моментът да мисли за тях, нито за каквото и да било.

Петнайсет крачки. Десет. Пет. Съществото бе спряло, застанало в бойна позиция, с разтворени ръце и остриета, сочещи право към Томас. Оранжевите светлини по тялото му пулсираха, усилваха се и отслабваха, сякаш чудовището имаше някъде в себе си сърце. Беше потискащо да се изправиш срещу противник, който няма лице, но това помогна на Томас да си мисли, че отсреща е само една машина. Нещо, създадено от човешка ръка, което искаше да го убие.

Миг преди да стигне до него, Томас взе решение. Той падна внезапно на колене, продължи да се пързаля напред и замахна хоризонтално с дългия нож, забивайки с пълна сила острието в левия крак на чудовището. Ножът потъна на няколко сантиметра дълбочина, но после се удари със звън в нещо твърдо и спря с вибрации, отекнали чак в раменете на Томас.