Джеймс Дашнър - В обгорените земи

Нов трясък и още една дупка в похлупака, този път по-широка и през нея нахлу вода, заливайки Хорхе и Бренда. Чу се остро свистене, светкавицата бе загряла метала отвън и от него се вдигаше пара.

— Няма да изкараме още дълго тук! — извика Бренда. — Дори е по-зле, отколкото да бяхме отвън!

— Остават само две минути! — каза Томас. — Дръжте се!

Навън се появи някакъв нов звук. В началото бе слаб, но съвсем отчетлив въпреки бурята. Бръмчене. Дълбоко и ниско. То нарастваше бързо и скоро Томас усети, че цялото му тяло вибрира.

— Какво е това? — попита Тереза.

— Нямам представа — отвърна Томас. — Но ако съдя по случилото се досега, не мисля, че ще е нещо, което да ни зарадва. Остава ни още една минута.

Звукът набираше сила. Вече заглушаваше бурята и трясъка на гръмотевиците. Стените на саркофага се тресяха. Томас чу силен порив на вятъра отвън, някак си различен от досегашните. По-мощен. Почти… изкуствен.

— Последни трийсет секунди — обяви той и внезапно бе завладян от колебание. — Може би сте прави. Може би пропускаме нещо важно. Мисля… да погледна.

— Какво? — почти подскочи Хорхе.

— Трябва да разберем какво причинява този звук. Хайде, помогнете ми да вдигна капака.

— Та някоя голяма и яка мълния да ни изпържи задниците?

Томас опря длани на покрива.

— Налага се да поемем този риск. Хайде, бутайте!

— Прав е — подкрепи го Тереза и също вдигна ръце.

Бренда последва примера й, сетне и Хорхе се присъедини към тях.

— Едно… две… три! — изкомандва Томас.

Те всички тласнаха капака нагоре, но се оказа, че силата им е била прекомерна. Капакът се преобърна рязко и тупна на земята, оставяйки саркофага напълно открит. Дъждът ги заля мигновено, сега падаше почти хоризонтално, тласкан от неистовия вятър.

Томас присви очи, втренчил поглед в това, което се спускаше на земята, едва на трийсетина крачки от тях. Беше огромно и кръгло, с трепкащи светлини и изпускащи синкави пламъци сопла. Същият кораб, който го бе спасил след прострелването. Бергът.

Томас погледна часовника и откри, че тъкмо се е изнизала последната секунда. Сетне отново вдигна глава.

Бергът се приземи върху разтворени носещи крака и огромната метална врата на товарния му отсек започна бавно да се отмества.

Томас знаеше, че не бива да губят повече време. Никакви въпроси, никакъв страх, нито капка колебание. Само действие.

— Хайде! — извика той и дръпна Бренда за ръката, докато излизаше от саркофага. Подхлъзна се и цопна с плясък в една локва. Изправи се, като бършеше калта и водата от очите и лицето си. Пороят продължаваше, от всички страни ечаха гръмотевици, светкавици цепеха въздуха в ярки проблясъци.

Хорхе и Тереза вече бяха излезли от саркофага. Томас погледна към берга — до него имаше около петдесет крачки. Вратата на товарния отсек бе отворена напълно, вътре сияеше примамлива светлина. Мяркаха се приведени сенки, стиснали в ръцете си оръжия. Очевидно нямаха намерение да излязат навън и да помогнат на когото и да било от оцелелите да достигне безопасното място. Истинското безопасно място.

— Бягайте! — извика той и за всеки случай стисна здраво ножа. Не знаеше как ще ги посрещнат там.

Тереза и останалите го последваха. Дъждът бе размекнал почвата и не бе никак лесно да се задържат — Томас се подхлъзна още няколко пъти. Тереза го сграбчи за ризата и го задържа, сетне двамата се затичаха отново. Около тях се чуваше шляпането и на други оцелели. Мракът от бурята и ярките светкавици пречеха да види кой кой е. Но сега не бе моментът да мисли за това.

Отдясно, заобикаляйки опашката на приземилия се летателен апарат, се появиха десетина чудовища и се устремиха да отрежат пътя на Томас и останалите към разтворената врата. Остриетата им лъщяха от дъжда, някои бяха обагрени в червено. Поне половината от сияещите им крушки бяха изпотрошени, движенията им бяха неритмични. Но изглеждаха все така застрашителни. И все още хората в берга не предприемаха нищо, само гледаха.

— Ще минем през тях — извика решително Томас. Изведнъж до него се появиха Миньо и Нют и още неколцина езерни, присъединили се към атаката. Видя Хариет и момичета от група Б. Всички бяха съгласни с плана, а и не им оставаше друго.

Може би за пръв път, откакто се бе появил в Езерото, Томас не изпитваше никакъв страх. Не знаеше дали някога пак ще е способен да се бои. Беше се променил. Вятърът продължаваше да ги шиба в лицата, хвърляйки пясък и дребни камъчета. Чудовищата размахваха остриета и огласяха околностите със свирепия си рев. Томас тичаше право към тях, вдигнал нож над главата си.