Джеймс Дашнър - В обгорените земи

— Няма значение — заяви мъжът. — Не сме ти позволявали да водиш други хора.

Бергът продължаваше да се издига, но вратата оставаше отворена. През отвора нахлуваше вятър, всеки момент можеше да събори някого от тях и да го хвърли навън.

Томас се надигна, твърдо решен да защитава дадената дума.

— Наредихте ни да стигнем до това място и ние го направихме!

Мъжът с оръжието мълчеше и изглежда, обмисляше ситуацията.

— Понякога забравям колко малко от ставащото разбирате вие, хора… Добре, можеш да задържиш един от тях. Другият заминава.

Томас едва не подскочи от изненада.

— Какво значи… другият заминава?

Мъжът щракна с пистолета и доближи цевта до главата на Бренда.

— Нямаме време за обяснения. Давам ти пет секунди да избереш един от двамата! Не избереш ли, умират и двамата. Едно.

— Чакай! — Томас погледна Бренда и Хорхе. И двамата бяха свели глави към земята и мълчаха. Лицата им бяха побелели от страх.

— Две.

Томас се помъчи да овладее надигащата се в душата му паника и затвори очи. Нищо ново. Не, всъщност бе наясно с някои неща. И знаеше какво да направи.

— Три.

Нямаше го вече страха. Нито неприятната изненада. Край и на въпросите. Приемай нещата такива, каквито са. Играй играта. Премини изпитанията.

— Четири! — лицето на мъжа се изопна. — Избирай още сега или и двамата умират!

Томас отвори очи и пристъпи напред. Посочи Бренда и произнесе двете най-гадни думи, излизали някога от устата му.

— Убий нея!

Томас знаеше какво ще се случи. Това бе поредната променлива и те щяха да му отнемат този, когото не бе посочил, но сгреши.

Мъжът напъха оръжието в колана си, сграбчи Бренда за ризата и я изправи с рязко дръпване. Без да каже нито дума повече, пристъпи към зеещия отвор, като я дърпаше със себе си.

Бренда гледаше Томас с разширени от страх очи, лицето й бе изкривено от болка, докато мъжът я влачеше по металния под на берга. Към отвора и сигурната смърт.

Някъде по средата на пътя Томас реши, че е време да действа.

Хвърли се напред и подкоси мъжа с удар през коленете. Оръжието изтрополя на пода до него. Бренда падна на другата страна, но Тереза притича и я улови навреме, преди да е доближила опасния ръб. Томас притисна с лакът шията на мъжа и потърси с другата пистолета. Напипа го, сграбчи дръжката и го дръпна към себе си. След това скочи, стиснал пистолета с две ръце, и го насочи към проснатия по гръб мъж.

— Никой няма да умира — заяви той задъхано, все още изненадан от това, което бе сторил. — Ако не сме направили достатъчно, за да преминем проклетия ви тест, значи сме се провалили. Но край на изпитанията. — Докато го казваше, се зачуди дали точно това не е трябвало да стане. Но вече нямаше значение, тъй като бе взел своето решение. Край на безсмислените убийства и загубата на хора.

Изражението на мъжа омекна и на устните му дори се появи лека усмивка. Той се изправи и зашари с ръка по стената. В същия миг вратата на хангара започна да се затваря под звуците на металическо стържене. Никой не каза нищо, докато отворът не изчезна и заедно с него утихна нахлуващият вятър.

— Името ми е Дейвид — представи се мъжът и в настъпилата тишина гласът му прозвуча някак твърде силно. — И не се безпокой, прав си. Свърши се. Всичко свърши.

Томас кимна насмешливо.

— Да, чували сме го и преди. Само че този път говоря сериозно. Няма да ви позволим да ни третирате като опитни зайчета. Не играем повече.

Дейвид огледа бавно лицата на другите, вероятно за да провери дали са съгласни с казаното от Томас. Но Томас не смееше да откъсне поглед от него. Нека се увери, че всички го подкрепят.

Накрая Дейвид отново погледна към него и пъхна ръце в джобовете си.

— Това, което все още не разбирате, е, че всичко, което се случи и което предстои да се случи, е планирано предварително. Но ти си прав — изпитанията свършиха. Сега ще ви откараме на безопасно място — на истинско безопасно място. Няма повече измами. Мога да ви обещая само едно. Когато научите защо ви накарахме да преминете през всичко това и защо е толкова важно повечето от вас да оцелеят, ще разберете. Обещавам ви, че ще разберете.

Миньо изсумтя.

— Това е най-голямото цопло, което съм чувал през живота си.

Томас почувства облекчение, че приятелят му не е изгубил и частица от предишния си плам.

— А как стои въпросът с лечението? Нали ни обещахте? За нас и за тези двамата, които ни помогнаха да стигнем дотук. Как иначе да вярваме на всяка ваша дума?