Джеймс Дашнър - В обгорените земи

Без никакъв страх.

На три крачки от най-близкото чудовище той скочи във въздуха и се завъртя напред, събирайки крака. Стовари ги право върху една от светещите крушки, щръкнала от гърдите на механичната твар. Тя се строши със съскане, чудовището изрева още по-оглушително и падна назад на земята.

Томас също тупна в калта и се претърколи. Веднага скочи, заобиколи противника, посегна рязко и попадна право в целта.

Тряс, тряс, тряс.

Отново отскочи назад и пак се хвърли в атака. Дръпна се, удари. Тряс, тряс, тряс. Оставаха само три светещи крушки, чудовището едва помръдваше. Томас скочи отново, яхна го през раменете и го довърши с няколко бързи удара.

Последната крушка изтрещя и чудовището рухна мъртво на земята.

Томас се изправи и се огледа, за да види дали някой не се нуждае от помощ. Тереза се бе справила със своя противник. Миньо и Хорхе също. Нют накуцваше, Бренда му помагаше да счупи последната крушка на техния нападател.

Само след броени секунди всичко приключи. Нито една твар не помръдваше. Не блестяха оранжеви светлини. Това беше.

Дишайки тежко, Томас вдигна поглед към входа на берга, вече само на двайсетина крачки от тях. Внезапно от дюзите му бликнаха нови пламъци и той започна да се издига нагоре.

— Тръгват си! — изкрещя Томас и посочи единствения им път за спасение. — Побързайте!

Едва извикал тези думи, Тереза го сграбчи за ръката и хукна към кораба. Томас се спъна, но се изправи и я последва, шляпайки в калните локви. Чуваше зад себе си трещенето на гръмотевиците, виждаше ярките отблясъци на мълниите. Още един болезнен вик. Останалите също тичаха с все сили. Нют накуцваше, Миньо бе до него и му помагаше.

Бергът се бе извисил на около три стъпки над земята и продължаваше бавно да се издига, като същевременно се извърташе, готов във всеки момент да добави тяга в соплата и да се стрелне нагоре. Неколцина езерни и три момичета го стигнаха първи и се хвърлиха на платформата пред отворената врата. Корабът продължаваше да се възнася. И други се добраха до него, изкатериха се и изчезнаха вътре.

Томас и Тереза също се приближиха. Разтворената врата сега бе на височината на пояса. Томас скочи и се пльосна върху хладния метал. Преметна през ръба десния си крак, улови се и се претърколи отгоре. Корабът продължаваше да се издига. И други се покатериха, напъваха мишци да се задържат. Сред тях бе Тереза, която като че ли не можеше да се хване здраво.

Томас улови ръката й и я дръпна. Тя се строполи на платформата до него и му отправи кратък триумфиращ поглед.

После и двамата се надвесиха над ръба, за да видят дали има и други, нуждаещи се от помощ.

Бергът сега вече бе на шест-седем стъпки над земята и започваше да се накланя. Трима души висяха от ръба на платформата. Хариет и Нют издърпаха едно момиче. Миньо помагаше на Арис. Бренда се държеше с две ръце и тялото й се люшкаше неконтролируемо.

Томас се хвърли по корем, протегна ръка и я улови за дясната китка. Тереза я хвана за другата ръка. Подът на металната платформа бе студен, мокър и хлъзгав, когато Томас задърпа Бренда, тялото му започна да се плъзга към ръба, но после неочаквано намери опора. Той погледна през рамо и установи, че Хорхе е запънал крака и ги държи и двамата с Тереза.

Томас отново започна да тегли Бренда нагоре. Тя най-сетне се прехвърли през ръба, успя да легне по корем и нататък вече бе лесно. Докато пълзеше покрай него, Томас надзърна отново долу. Не видя нищо, освен ужасните, безжизнени чудовища с угаснали туловища. И няколко трупа на момчета и момичета, които не можа да разпознае.

Той се дръпна назад, преизпълнен с облекчение. Бяха успели, почти всички. Бяха се преборили с побърканяците и с ужасните светещи чудовища. Бяха на кораба. Той се обърна, протегна ръце, взе Тереза в прегръдките си и я притисна към себе си, забравил случилото се между тях. Най-важното бе, че успяха.

— Кои са тези хора?

Томас се извърна да види кой пита — беше мъж с къса червеникава коса, насочил черен пистолет към Бренда и Хорхе, застанали един до друг, треперещи, измокрени и покрити с рани.

— Някой да ми отговори! — извика отново мъжът.

Томас заговори, преди още да е обмислил какво точно да каже:

— Те ни помогнаха да прекосим града — без тях сега нямаше да сме тук.

Мъжът извъртя рязко глава към Томас:

— Ти… си ги взел… по пътя?

Томас кимна, но не му хареса посоката, в която се развиваха събитията.

— Сключихме сделка. Обещах им, че те също ще бъдат излекувани. Пък и сега сме по-малко, отколкото тръгнахме.