Джеймс Дашнър - В обгорените земи

— Мислете каквото си искате — отвърна Дейвид. — Но оттук нататък всичко ще се промени и вие ще получите обещаното лечение. Веднага щом се върнем в щаба. Можеш да задържиш оръжието, ако искаш — дори ще раздадем и на останалите. Но ви уверявам, че няма с кого да се биете, нито ви чакат изпитания, които да пренебрегвате или отказвате. Нашият берг ще се приземи, ще видите, че сте на сигурно място, че ви лекуват, а после може да правите каквото поискате. Единственото, което ще ви помолим, е да слушате. Само да слушате. Защото, сигурен съм, че поне ви интересува заради какво е всичко това.

Томас едва се сдържа да не кресне гневно на мъжа, но знаеше, че няма смисъл.

— Край на игрите — повтори той със спокоен глас.

— Защото при първото съмнение от наша страна за нови неприятности — добави Миньо, — започваме да стреляме. Ако това означава, че ще умрем — така да бъде.

Дейвид се ухили широко.

— Знаете ли, това също бе предсказано от нас. — Той посочи с ръка малката врата, водеща към вътрешността. — Ще заповядате ли?

— И каква е следващата точка от противната ви програма? — попита Нют.

— Помислих, че може би ще искате да се нахраните и да се изкъпете. Да поспите. — Мъжът заобиколи бавно групата от момчета и момичета. — Чака ни дълъг полет.

Томас и останалите се спогледаха. Но в края на краищата всички последваха непознатия. Вярно бе, че нямаха и друга възможност.

През следващите няколко часа Томас се опитваше да освободи ума си от всякакви тежки мисли.

Беше проявил воля и решимост, но след това напрежението от преживяното бе оказало своето въздействие и той се почувства уморен. Групата с радост се отдаде на заслужен отдих. Топла храна. Освежителни напитки. Медицински грижи. Дълъг престой под душа. И чисти дрехи.

Томас обаче не можеше да не се отърве от мисълта, че всичко това вече се е случвало. Че веднъж вече бяха успели да приспят бдителността им и да ги отведат до поредния шок, както беше със събуждането в спалнята, след като ги спасиха от лабиринта. Но наистина, какво можеха да сторят? Дейвид и хората му не отправяха никакви заплахи, не вършеха нищо, което да буди тревога.

Освежен и задоволил глада си, Томас бе седнал на тясна кушетка в една продълговата стая в централната част на берга. Известно време избягваше Тереза, но тя го намери и се настани до него. Все още му беше трудно в компанията й, още по-трудно бе да разговаря с нея. В главата му се блъскаха объркани мисли.

Даваше си сметка, че не могат да предприемат нищо. Нито знаеха как се управлява бергът, нито накъде да го насочат. Налагаше се за пореден път да оставят нещата в ръцете на ЗЛО, каквото и да бе тяхното решение.

— За какво си мислиш? — попита най-сетне Тереза.

Томас се зарадва, че го заговори на глас — не беше сигурен, че е готов отново да разговаря с нея телепатично.

— За какво си мисля ли? Ами, най-вече се опитвам да не мисля.

— И аз. Може би трябва поне за известно време да се наслаждаваме на тишината и покоя.

Томас я погледна. Седеше до него, сякаш помежду им не бе се променило нищо. Като че ли все още бяха най-добри приятели. И това му се струваше непоносимо.

— Ужасно се дразня, че се държиш, сякаш нищо не е станало.

Тереза завъртя глава към него.

— Опитвам се да забравя — също като теб. Виж, не съм глупачка. Зная, че никога няма да сме същите. Но все още не бих променила нищо. Това бе план и той сполучи. Ти си жив и няма по-важно нещо за мен. Може би някой ден ще ми простиш.

Томас едва не я намрази, че можеше да говори така хладнокръвно и разсъдливо.

— Единственото, което ме интересува, е как да спра тези хора. Това, което правят с нас, не е редно. Няма значение дали съм бил част от него. Не е справедливо и толкоз.

Тереза се протегна, после облегна глава на страничната подложка.

— Томас, осъзнай се. Може да са изтрили спомените ни, но не са ни махнали мозъците. И двамата сме част от това и когато ни разкрият всичко — когато си спомним защо сме тук, — ще правим каквото ни наредят.

Томас се замисли, но осъзнаваше, че вече не може да се съгласи с нея. Преди сигурно би могъл, но не и сега. Ала нямаше никакво намерение, нито желание да го обсъжда с Тереза.

— Може би си права — рече той уклончиво.

— Кога за последен път успяхме да се наспим? — смени тя темата. — Кълна се, че не помня.

— Аз пък помня. За мен беше в газовата камера. След като ме халоса с дръжката на копието по главата.

— Както вече неведнъж ти казах — съжалявам. Поне ти успя да си отдъхнеш. Не съм мигнала през цялата нощ, докато те нямаше. Всъщност не съм мигвала цели два дена и нощи.