Джеймс Дашнър: В обгорените земи

— Бедното момиче! — Томас се прозя. Не можа да се сдържи, той също бе уморен.

— Хъммм?

Той я погледна. Беше затворила очи и дишаше бавно и равномерно. Беше заспала както си говореха. Огледа и останалите момчета и момичета от двете групи. Всички спяха с изключение на Миньо — той се опитваше да заговори едно хубаво момиче, но очите й бяха затворени. Хорхе и Бренда не се виждаха никъде, а това му се стори странно и дори обезпокоително.

Едва тогава осъзна колко много му липсва Бренда, ала междувременно и неговите клепачи започнаха да натежават и умората да го надвива. Докато се унасяше в сън, реши, че после ще има достатъчно време да я потърси. След това се предаде и мракът бавно погълна съзнанието му.

Томас се събуди, премигна, потърка очи, но видя само бяла пелена. Никакви очертания, нито сенки, движение. Само бяла стена.

За миг го завладя паника, но сетне осъзна, че вероятно сънува. Усещаше тялото си, положените върху гърдите ръце. Чувстваше, че диша. Чуваше дишането си. Но въпреки това бе заобиколен от един свят, лишен от форма и цветове.

„Том.”

Глас. Нейният глас. Нима е възможно да разговарят, докато той спи? Дали не го е правила и преди? Да.

„Здравей” — отвърна той.

„Добре ли си?” — Звучеше разтревожено. Не, той чувстваше, че е разтревожена.

„А? Да, добре съм. Защо?”

„Помислих си, че може да си леко изненадан точно сега.”

Той усети неприятно предчувствие.

„За какво говориш?”

„Предстои да разбереш някои неща. Съвсем скоро.”

За пръв път Томас си даде сметка, че с гласа й нещо не е наред. Че нещо му липсва.

„Том?”

Той не отговори. Страхът сковаваше душата му. Ужасен, потискащ, отравящ всичко страх.

„Коя… коя си ти?” — попита той, събрал сили и ужасен от очаквания отговор.

Пауза, преди тя да отговори.

„Аз съм, Том. Бренда. Чакат те доста неприятни неща.” Томас нададе вик преди още да осъзнае какво прави. Крещеше и крещеше, докато накрая се събуди.

Той седна, целият плувнал в пот. Още преди да разпознае мястото, където се намира, преди информацията от рецепторите да стигне до мозъка му, знаеше, че всичко се е объркало. Че отново са му отнели всичко.

Лежеше на пода, сам в стая. Стените, таванът, подът — всичко беше боядисано в бяло. Подът беше податлив, достатъчно мек, за да му е удобно. Той огледа стените — бяха облицовани с някаква материя, вероятно също за да се омекотят. От един правоъгълник на тавата струеше ярка светлина. Миришеше на слаб дезинфектант, нещо като амоняк или сапун. Дрехите на Томас бяха хвърлени на пода до него — фланела, памучни панталони, чорапи, всичко в бяло.

В единия ъгъл имаше бюро — кафяво на цвят, единственото нещо в стаята, което не беше бяло. Старо, олющено, разнебитено, с дървен стол, подпрян от едната му страна. Зад него имаше врата, облицована като стените.

Томас усети странно спокойствие. Инстинктът го подтикваше да стане, да повика за помощ. Да заудря с юмрук по вратата. Но той знаеше, че вратата няма да се отвори. Че никой не го чува.

Отново беше в Кутията, би трябвало да знае, че надеждите му за нещо по-добро са напразни.

„Важното е да не изпадам в паника” — рече си той. Това навярно е поредният етап на изпитанията и този път ще положи усилия да промени нещата и да сложи край на всичко това. Странно, но тъкмо съзнанието, че вече има план и знае как да действа, му вдъхваше това необяснимо спокойствие.

„Тереза? — повика той. Знаеше, че в този момент това е единственият шанс да се свърже с когото и да било. — Чуваш ли ме? Арис? Там ли си?”

Никакъв отговор. Нито Тереза, нито Арис. Нито дори… Бренда.

Но онова беше само сън. Сигурно е било сън. Бренда не би могла да работи за ЗЛО, нито да разговаря телепатично с него.

„Тереза? — опита отново. — Арис?”

Нищо.

Той се изправи и тръгна към бюрото, но на два метра от него опря в невидима стена. Бариера като тази в столовата.

Томас не позволи на паниката да го завладее. Нито на страха да набере сила. Пое си дълбоко въздух, върна се в ъгъла на стаята, седна и се подпря на стената. Затвори очи и се отпусна.

После зачака. Не след дълго заспа.

„Том? Том!”

Не знаеше колко пъти бе повтаряла името му, преди най-сетне да отговори.

„Тереза? — Томас се стресна, отвори очи и се огледа. — Къде си?”

„Настаниха ни в друго спално помещение, след като бергът се приземи. Тук сме от няколко дни — седим, не правим нищо. Том, какво стана с теб?”

Тереза звучеше разтревожено, дори изплашено. Поне в това нямаше съмнение. Колкото до него, той се чувстваше по-скоро объркан.