Джеймс Дашнър - В обгорените земи

Нещо студено и твърдо се опираше в лицето му. Подът. Не беше помръднал, откакто газът го повали. Странно, но главата вече не го болеше. Всъщност не изпитваше болка никъде по тялото. Вместо това го бе изпълнило странното усещане за еуфория, от което му се зави свят. Може би беше щастлив, че още е жив.

Той се опря с ръце, надигна се и приседна. Колкото и да се озърташе, не виждаше нищо в мрака. Зачуди се кога ли бе изгаснало зеленото сияние.

Тереза.

Еуфорията му се стопи в миг. Спомни си какво бе направила с него.

Но от друга страна…

Не беше мъртъв. Освен ако така изглеждаше задгробният живот.

Постоя седнал няколко минути, докато съзнанието му се проясни напълно, после се изправи и плъзна ръце наоколо.

Три студени метални стени с малки отвори в тях. Четвъртата бе гладка и на допир изглеждаше от пластмаса. Определено бе в същото помещение.

Той удари с юмрук по вратата.

— Ей! Има ли някой там?

В главата му бе истинска бъркотия от мисли, картини и видения. Пробуждаха се отново и спомените, възстановили се след Промяната в лабиринта. Той наистина бе част от плановете на ЗЛО, част от случващото се. Двамата с Тереза бяха близки — бяха най-добри приятели. Всичко бе правилно. Вършеха го в името на едно по-голямо добро.

Само че Томас вече не се чувстваше както преди малко. Изпълваха го гняв и срам. Как е могъл да оправдае това, което правят? Каквото прави ЗЛО? Та той и останалите са само деца. Хлапета! Вече не се харесваше. Не знаеше какво го бе накарало да стигне тази повратна точка. Но нещо в него се бе пропукало.

А после и Тереза. Как можеше да изпитва подобни чувства към нея?

Чу се тропот, после тихо свистене.

Вратата започна да се отваря навътре. На прага, окъпана в бледата светлина на ранната утрин, стоеше Тереза, обляна в сълзи. Веднага щом се освободи достатъчно място, тя го прегърна и притисна лицето си в неговото.

— Съжалявам, Том — рече, сълзите й оставяха мокри дири по бузата му. — Толкова много съжалявам. Те казаха, че ще те убият, ако не направим каквото ни нареждат. Независимо колко е ужасно. Съжалявам, Том!

Томас сякаш бе онемял, нямаше сили да отвърне и на прегръдката й. Предателство. Надписът на вратата на Тереза, разговорите между хората в неговите видения. Всичко си заставаше на мястото. Нищо чудно отново да се опитва да го измами. Едно бе сигурен, вече не бива да й вярва, нито в сърцето си бе готов да й прости.

От друга страна, не можеше да отрече, че в края на краищата Тереза бе спазила първоначалното си обещание пред него. Беше извършила тези ужасни неща въпреки волята си. Това, което му бе казала в онази барака, се оказа вярно. Но той знаеше също така, че нещата вече никога няма да са същите между тях.

Най-сетне намери сили да я избута назад. Искреността в разплаканите й очи не можа да премахне съмненията му.

— Аа… дали първо да не ми кажеш какво стана?

— Предупредих те, че трябва да ми имаш доверие. Че ще ти се случат много лоши неща. Но и че всичко ще е само игра. — Тя се усмихна и Томас изведнъж осъзна, че търси причини да й прости.

— Да, но все пак положи доста големи усилия, особено когато ме вкарахте с бой в газовата килия. — Не можеше да не даде воля на стаилото се в сърцето му недоверие. Погледна към Арис. Момчето имаше смутен вид, сякаш се бе намесил в дълбоко личен разговор.

— Съжалявам — промълви Арис.

— Защо не ми казахте, че се познавате отпреди? — попита Томас. — Какво… — запъна се, не знаеше как да продължи.

— Всичко бе само сцена, Томас — изтъкна Тереза. — Трябва да ни повярваш. От самото начало ни увериха, че няма да умреш. Че тази стая има свое предназначение и после всичко ще приключи. Съжалявам.

Томас погледна към отворената врата.

— Май ще ми трябва малко време да обмисля станалото — рече. Тереза искаше да й прости, всичко да стане както преди. Инстинктът му подсказваше да скрие огорчението си, но не беше никак лесно.

— Какво стана вътре? — попита Тереза.

Томас я погледна.

— Защо ти първа не ми обясниш? Мисля, че го заслужавам.

Тя се опита да го улови за ръката, но той се дръпна. Болката, която се изписа на лицето й, подсили желанието за разплата.

— Виж — поде тя. — Прав си. Заслужаваш обяснение. Мисля че няма нищо лошо, ако ти кажем всичко. Не че ни е известно кой знае колко.

Арис се покашля, за да покаже, че иска да се намеси.

— Но най-добре да го направим, докато вървим. Или тичаме. Остават ни само няколко часа. Днес е денят.

Думи, които извадиха Томас от вцепенението. Той погледна часовника си. Оставаха само пет часа и половина, ако Арис беше прав, че двете седмици са изминали. Томас бе изгубил представа за времето, докато бе затворен в килията. Нищо не би имало значение, ако не успеят да се доберат до безопасното място. Дано Миньо и другите вече да са го намерили.