Джеймс Дашнър - В обгорените земи

— Ето че стигнахме — каза Тереза, като гледаше към Арис.

Той не сваляше очи от Томас.

— Да, вярно е, че сме тук. Ама наистина ли е успял да убеди другите момичета да не го убиват? Този тип да не е някакъв свръхпсихолог?

— Важното е, че за нас така е по-добре. Облекчи задачата ни да го доведем тук. — Тереза изгледа Томас навъсено, после прекоси входа на пещерата и застана до Арис. Надигна се на пръсти, целуна го по бузата и се усмихна. — Толкова се радвам, че отново сме заедно.

Арис също се засмя. Той изгледа предупредително Томас, после наведе глава и целуна Тереза. Този път по устните.

Томас едва откъсна очи от тях и зажумя. Молбите й да му вярва, думите, прошепнати при различни обстоятелства — всичко е било, за да го примами тук. За да може да доведе докрай пъкления си план, замислен от ЗЛО.

— Хайде, приключвайте — подкани той, не смееше да отвори очи. Не искаше да знае какво ще правят, защо мълчат. Нека си мислят, че се е предал. — Свършвайте по-скоро.

Никой не му отговори и той отвори очи. Двамата си шепнеха и разменяха целувки между думите. Внезапно му се стори, че стомахът му се пълни с пламтящ нефт.

Той отмести поглед и го насочи върху странния източник на светлина в дъното на пещерата. Голям бледозелен правоъгълник, вграден в черните камъни, пулсиращ с призрачно сияние. На височина бе колкото среден на ръст човек. Върху трепкащата му повърхност се мяркаха петна, приличаше на отвор към радиоактивно сметище, към нещо блещукащо и смъртоносно опасно.

С крайчеца на окото забеляза, че Тереза се отделя от Арис. Малката им любовна игра бе приключила. Той я погледна, питайки се дали може да разчете омразата в очите му.

— Том — заговори тя. — Ако това ти помага, знай, че наистина съжалявам, задето ти причинявам тази болка. Трябваше да се престоря на твоя приятелка в лабиринта, за да пробудим спомените ти и да се доберем до онзи шифър, който ни помогна да избягаме. Нямах голям избор и тук, в Обгорените земи. Трябваше по някакъв начин да те доведем за изпитанията. Въпросът стоеше така — или ти, или ние.

Тереза спря за миг и в очите й заблещука странно пламъче.

— Арис е моят най-добър приятел, Том — продължи тя със спокоен и равен глас.

И това бе моментът, в който Томас най-сетне си изпусна нервите.

— Аз… не ме интересува! — изкрещя той, макар че нищо не можеше да е по-далече от истината.

— Просто ти казвам. Ако те е грижа за мен, би трябвало да разбереш защо направих всичко това. За да го запазя. Не би ли постъпил и ти като мен?

Томас не можеше да повярва колко чужда му се струваше в този момент. Момичето, което някога бе смятал за най-добрия си приятел. Дори в спомените му те винаги бяха двамата.

— Какво правиш? Това да не е някакъв план, за да видиш докъде се простира издръжливостта ми? Защо просто не си затвориш проклетата уста и да приключваме с това, за което ме доведохте? — Той дишаше тежко и мъчително и имаше чувството, че сърцето му всеки миг ще спре.

— Добре — съгласи се тя. — Да отваряме вратата, Арис. Време е Том да върви.

Томас бе решил да сложи точка на разговорите. Но със сигурност не смяташе да се предаде без бой. Реши да мълчи и да чака, докато се появи удобна възможност.

Арис продължаваше да държи ножа насочен към него, докато Тереза се приближаваше към светещия правоъгълник. Томас не можеше да потисне любопитството си какво има там.

Тя стигна едно място, където сиянието обхвана цялото й тяло. Контурите й се размазаха сякаш се разтваряше насред въздуха. Тя прекоси бавно пещерата, спря до каменната стена и започна да натиска нещо с пръст, като че ли имаше командно табло, което обаче Томас не можеше да види.

Когато приключи, се върна обратно при него.

— Да видим дали ще се получи — рече Арис.

— Ще стане — увери го Тереза. Чу се силен пукот, последван от пронизително свистене. Дясната страна на правоъгълника се завъртя напред сякаш бе стъклена врата. Докато се отваряше, през разширяващия се процеп нахлуваше бяла мъгла, която почти мигновено се разтваряше. Приличаше на вратата на отдавна неотварян хладилник. Вътре в правоъгълника цареше мрак, макар вратата да продължаваше да изпуска бледозелено сияние.

Вратата най-сетне спря, опирайки се с неприятно стържене в скалата. На мястото й сега зееше черна дупка — нямаше достатъчно светлина, за да се види какво има вътре. Мъглата се бе разсеяла съвсем. Томас усещаше нарастваща тревога.

— Имаш ли фенерче? — попита Арис.