Джеймс Дашнър - В обгорените земи

Томас се постара да не показва облекчението си. Би могъл да апелира към гордостта им, но не биваше чак толкова да разпалва надеждите си.

Момичетата отидоха да си събират нещата в раници — откъде ли ги бяха взели? Подготвяха се за предстоящия нощен преход. Чуваха се откъслечни фрази, очевидно обсъждаха това, което им бе казал.

Мракът се сгъстяваше и Тереза най-сетне се появи от посоката, от която бяха дошли през деня. Веднага забеляза, че нещо се е променило, вероятно по начина, който останалите стрелкаха погледи към нея и към Томас.

— Какво има? — попита ги със строго изражение.

Хариет отвърна от името на всички.

— Трябва да поговорим.

Тереза се смути, но двете се отдалечиха от Томас, следвани от останалите. Последва яростен шепот, но Томас не успя да различи нито думичка. Стомахът му се бе свил от уплаха.

Разговорът постепенно ставаше все по-оживен и Тереза изглеждаше ядосана. Лицето й се напрегна, докато се опитваше да ги убеди в нещо. Явно сега тя бе сама срещу останалите, но Томас не се успокои.

Накрая, точно преди съвсем да се стъмни, Тереза се обърна и се отдалечи гневно от групата, насочвайки се на север. Беше метнала копие на едното рамо и раницата на другото. Томас я изпрати с поглед, докато се скри между тесните стени на прохода.

Когато отново се обърна към групата, видя облекчение на някои лица. Хариет се приближи към него. Без да каже нито дума, тя коленичи и се зае да го развързва.

— Е? — попита Томас. — Решихте ли нещо?

Хариет не отговори, преди да го освободи напълно, след това вдигна към него черните си очи.

— Днес е щастливият ти ден. В края на краищата решихме да не те убиваме. Може би е случайно, но дълбоко в себе си всички мислехме по един и същи начин.

Томас почувства прилив на облекчение. В този момент осъзна, че е знаел отдавна за тяхното решение.

— Но ето какво ще ти кажа — добави Хариет, докато се изправяше. — Тереза никак не те харесва. На твое място щях да си пазя гърба от нея.

Тя го дръпна за ръката и му помогна да се изправи. Ала той все още изпитваше болка от думите й.

Тереза наистина искаше той да умре.

Томас запази мълчание, докато се хранеше, а групата се готвеше да поеме на път. Не след дълго се отправиха през тъмния проход на планината към безопасното място, което би трябвало да се намира някъде от другата страна. Стори му се странно, че напълно естествено се държеше приятелски с тези хора след това, което му бяха сторили. Но по поведението им не личеше да се е случвало каквото и да било помежду им. Отнасяха се с него сякаш е един от тях.

Въпреки това гледаше да е към опашката на групата, сякаш се опасяваше, че може внезапно да променят решението си. Какво би могъл да направи? Дори Хариет и останалите да го пуснат, дали да се опита да намери своята група, да потърси Миньо, Нют и другите? Отчаяно искаше да е със своите приятели и с Бренда. Но си даваше сметка, че времето му е ограничено, че ще бъде сам, без вода и храна. Можеше само да се надява, че момичетата ще стигнат първи безопасното място.

Ето защо продължаваше да върви с група Б.

Изминаха няколко часа, през които виждаше само тъмни скали и чуваше хрущенето на камъчета под краката си. Беше толкова приятно да се движи отново, да размърда схванатите си мускули. Но знаеше, че спокойствието няма да продължи дълго. Кой знае какви нови премеждия ги очакваха? И дали момичетата не подготвяха нещо ново за него. Замисли се за странните сънища, или видения, които го спохождаха, но не можеше да си обясни какво вижда в тях.

По някое време Хариет се изравни с него.

— Съжалявам, че те влачихме в чувал през пустинята — измърмори тя. Не можеше да види лицето й в сумрака, но предполагаше, че се подхилква.

— О, няма проблем. Беше толкова приятно да си почина за малко. — Томас знаеше, че трябва да играе нейната игра, да прояви чувство за хумор. Все още не смееше да се довери на момичетата.

Тя се разсмя и той се поуспокои.

— Ами да, онзи тип от ЗЛО ни даде специални инструкции за теб. Но Тереза направо се вманиачи по темата. Убийството ти бе нейна идея.

Това жегна Томас, но пък най-сетне имаше възможност да разбере как са се развили някои събития.

— Този тип да не би да бе облечен с бял костюм и да приличаше на плъх в лицето?

— Да — отвърна тя без колебание. — Същият ли е разговарял и с вашата група?

Томас кимна.

— И какви бяха тези специални инструкции, които ви даде?

— Ами, по-голямата част от пътя ни мина през подземни тунели. Ето защо не сте ни видели в пустинята. Първата ни задача бе онази странна среща между теб и Тереза в сградата в южната част на града. Нали помниш?