Джеймс Дашнър - В обгорените земи

Томас тъкмо подминаваше сухите дънери, когато един глас го повика по име. Едва не се спъна. Завъртя се рязко и видя Тереза да се подава иззад един бял ствол, стиснала копие в ръка. Лицето й бе скрито в сянката.

— Тереза — прошепна той. — Какво… — Не знаеше как да продължи.

— Том, трябва да поговорим — рече тя. Говореше мило, както по времето, когато бяха приятели. — Не мисли за тях, ела с мен. — Тя махна към дърветата.

Той погледна към момичетата, които бавно се отдалечаваха от тях, после отново извърна лице към Тереза.

— Може би трябва…

— Просто ела. Няма повече игрички. — Тя се обърна и без да чака отговор, се скри в гората.

Той се поколеба няколко секунди през които трябваще да се бори с крещящите гласове на инстинкта си. Но все пак я последва.

Дърветата може да бяха мъртви, ала клоните им се закачаха за дрехите на Томас и дращеха неприятно изранената му кожа. Дънерите блещукаха в сребристо сияние, а тъмните сенки между тях създаваха впечатлението за призрачна гора. Тереза продължи да върви мълчаливо, сякаш бе някакво планинско привидение.

Най-сетне той събра смелост да я заговори.

— Къде отиваме? Наистина ли очакваш да повярвам, че всичко е било само игра? Защо не се отказа, когато другите решиха да не ме убиват?

Но отговорът й го изненада. Без да обръща глава, тя попита:

— Нали се познаваш с Арис?

— Арис? — Той ускори крачка. — Какво общо има това с него? — Застигна я, очаквайки да разбере накъде води този разговор.

Ала тя не бързаше да отговори, докато се провираше между клоните, един от които се завъртя и го удари през лицето. Най-сетне спря и се обърна към него. Лунната светлина озари лицето й. Имаше нещастен вид.

— Познавам Арис доста добре — поде тя с напрегнат глас. — Много по-добре, отколкото би ти харесало. Той не само беше част от живота ми във времето преди лабиринта, но двамата с него разговаряхме в умовете си, както го правехме с теб. Поддържахме връзка дори когато бях в Езерото. И знаехме, че в края на краищата ще ни съберат.

Томас не знаеше какво да отговори. Думите й бяха толкова неочаквани, че се запита дали тя не се шегува. Поредният трик на ЗЛО.

Тереза стоеше, скръстила ръце, и го гледаше.

— Лъжеш — заяви той накрая. — От самото начало само ме лъжеш. Не разбирам защо, но съм сигурен, че лъжеш…

— О, стига, Том — отвърна тя. — Как може да си толкова глупав? След всичко, което преживя, как може подобни неща да те изненадват? Не разбираш ли, че това е само изпитание. И че то свърши. Двамата с Арис ще направим каквото ни наредят и животът ще продължи. ЗЛО е единственото, което има значение. Това е.

— За какво говориш? — Имаше чувството, че животът му току-що е изгубил смисъл.

Тереза вдигна очи над рамото му. Той чу звук от строшен клон зад гърба си и се обърна да види кой се промъква.

— Том — рече Тереза. — Арис е зад теб и има много голям нож. Ако опиташ нещо, ще ти пререже гърлото. Идваш с нас и ще правиш точно каквото ти казваме. Ясно ли е?

Томас я погледна, молейки се гневът, който се надигаше в него, да не се изпише на лицето му. Никога досега не бе изпитвал подобен гняв.

— Арис, кажи здравей — подкани тя. И после, което бе най-лошото, се усмихна.

— Здрасти, Томи — произнесе момчето зад него. — Толкова е приятно да те видя отново. — Острието на ножа му опираше в гърба на Томас.

Томас продължаваше да мълчи.

— Е — рече Тереза. — Виждам, че поне се държиш като възрастен. А сега ме последвай — почти стигнахме.

— Къде отиваме? — попита Томас с хладен глас.

— Скоро ще разбереш. — Тя се обърна и закрачи между дърветата, използвайки копието за опора.

Томас побърза да я последва, преди Арис да е получил удоволствието да го сръчка. Гората отпред се сгъстяваше и лунната светлина бързо отслабна. Спусна се мрак, който сякаш изсмукваше и малкото светлина.

Стигнаха входа на пещера, скрит зад гъст шубрак. Всичко стана без предупреждение — в един миг крачеха между приведените дървета, в следващия се озоваха във висока, тясна дупка в склона на планината. Някъде дълбоко вътре едва мъждукаше приглушена светлина, трепкащ зеленикав правоъгълник, на чийто фон Тереза изглеждаше като зомби. Тя се отдръпна встрани и ги пропусна.

Арис спря, насочил ножа като пистолет към Томас. Застана до отсрещната стена и се опря на нея. Томас местеше объркан поглед между двамата. Хора, на които до съвсем скоро се бе доверявал инстинктивно. Но не и сега.