Джеймс Дашнър - В обгорените земи

Тя се обърна и го изгледа с яростен поглед.

— Не ме обиждай. Да не си посмял да се държиш така, сякаш нищо не е станало. А сега млъкни, инак ще оставя още един белег на хубавичкото ти лице.

Тя се отдалечи ядосано и Томас потъна в мълчание. Намести се колкото може по-удобно, като облегна глава на дървото Положението изглеждаше безнадеждно, но въпреки това бе твърдо решен да се бори за оцеляване. По някое време все пак заспа.

Томас спа дълбоко цели няколко часа. В началото се мяташе и все не можеше да си намери място. После се отпусна и тогава го споходи сънят.

Томас е на петнайсет. Няма представа откъде го знае. Може би има нещо общо с обърканата му памет.

Двамата с Тереза стоят пред големи екрани, на които са показани различни сцени от Езерото и лабиринта. Някои от тях се движат и той знае защо. Образът се подава от остриетата бръмбари и от време на време те сменят гледната точка. Когато го направят, изглежда сякаш надзъртат през очите на плъх.

— Не мога да повярвам, че всички са мъртви — казва Тереза.

Томас е объркан. За пореден път не разбира какво точно става. Няма представа за какво говори Тереза. Очевидно не е за езерните, на един от екраните вижда Миньо и Нют да вървят към горичката, на друг Гали седи на пейка. После Алби вика някого, когото Томас не познава.

— Знаехме, че ще се случи — казва междувременно той.

— И все пак ми е трудно да го приема. — Те не се поглеждат, не откъсват очи от екраните. — Но сега всичко остава на нас. И на хората в спалните.

— Което е добре — отвръща Томас.

— Съжалявам за тях почти колкото за езерните. Почти.

Томас се чуди какво може да означава това, докато неговото по-младо издание се покашля.

— Смяташ ли, че научихме достатъчно? Наистина ли мислиш, че ще успеем да стигнем докрай, след като първите Създатели са мъртви?

— Налага се, Том. — Тереза пристъпва към него и го хваща за ръката. Той я поглежда, но не успява да разчете изражението й. — Всичко си е на мястото. Разполагаме с една година да подготвим заместниците.

— Но не е редно. Как бихме могли да искаме от тях…

Тереза завърта очи нагоре и го стиска толкова силно, че го заболява ръката.

— Те знаят с какво се захващат. Няма да говорим повече за това.

— Добре. — По някаква причина неговата версия в съня се чувства напълно опустошен отвътре. Думите му не значат нищо. — Важното сега са пътищата. Гибелната зона. Нищо Друго.

Тереза кима.

— Няма значение колцина ще умрат и колко ще пострадат. Ако променливите не свършат работа, краят им ще е същият. За всеки.

— Пътищата — повтаря Томас.

Тереза го стисва за ръката.

— Пътищата.

Когато се събуди, светлината бе избледняла до сивкав здрач, а слънцето се бе спуснало зад хоризонта. Хариет и Соня седяха на няколко крачки от него. И двете го гледаха със странни изражения.

— Добър вечер — поздрави ги той с фалшив ентусиазъм. — Мога ли да ви помогна с нещо, дами?

— Искаме да узнаем това, което ти знаеш — рече тихо Хариет.

Сънливостта го напускаше бързо.

— И защо трябва да ви помагам? — попита той. По очите на Хариет виждаше, че нещо се е променило, и не биваше да пропуска момента. Вероятно единственият му шанс за спасение.

— Не мисля, че имаш голям избор — добави Хариет. — Но ако споделиш с нас това, което вече си узнал или си подразбрал, може би ще ти помогнем.

Томас се озърна за Тереза, но не я видя никъде.

— Къде е…

Соня го прекъсна.

— Каза, че иска да огледа района и да провери дали приятелите ти не ни следват. Няма я от близо час.

В мислите си Томас я виждаше пред екрана, точно като в съня. Как разговаря за мъртвите Създатели, за гибелната зона. За пътища. Какво общо имаше между тези неща?

— Ей, да не си забравил да говориш?

Той втренчи поглед в Соня.

— Е, ааа…това да не означава, че сте размислили за идеята да ми видите сметката?

Хариет се подсмихна.

— Не бързай със заключенията. Да речем, че имаме някои съмнения, и искаме да поговорим. Но шансовете ти са малки.

Соня продължи:

— Изглежда, за момента най-добре е да изпълняваме това, което са ни наредили. Ние сме доста повече от теб. Хайде, признай си. Ако беше на наше място, как щеше да постъпиш?

— Е, със сигурност нямаше да реша да се убия.

— Не ставай глупав. Не е никак смешно. Какво би избрал между възможностите да умреш ти и да умрем всички ние? Защото въпросът е поставен точно така.

По лицето й си личеше, че е напълно сериозна, и Томас осъзна, че от своя гледна точка тя е съвсем права. Точно това щеше да се случи — ако не се отърват от него, часовете им са преброени. Как тогава биха могли да постъпят?