Джеймс Дашнър - В обгорените земи

На Томас му хрумна една толкова очевидна мисъл, че се усъмни да не би да е пропуснал нещо важно.

— Защо просто не ме оставите да вървя? — извика той със сподавен глас. — Нали имате оръжия? Какво мога да ви сторя?

Тереза го изрита в хълбока.

— Млъквай, Томас. Не сме глупачки. Ще те влачим, докато твоите приятелчета престанат да ни виждат.

— Какво? Защо? — не се сдържа той.

— Защото така ни е наредено. А сега си затваряй устата!

— Защо му го каза? — попита едно от момичетата.

— Че какво значение има? — тросна се Тереза. — И без това ще го убием. Кого го е грижа, че знае какво ни е било наредено?

„Наредено — помисли си Томас. — От ЗЛО”.

Друго момиче се обади:

— Вече едва ги различавам. Веднага щом стигнем онази цепнатина, ще ги изгубим от поглед и никога няма да могат да ни намерят. Дори и да ни последват.

— Добре — рече Тереза. — Там ще го оставим да върви.

Няколко чифта ръце сграбчиха Томас и го повдигнаха. Той успя да различи през чувала, че Тереза и три от момичетата го носят. Те си проправяха път между канарите и покрай самотните дръвчета. Томас чуваше тежкото им дишане и подушваше потните им тела. Започваше да ги мрази все повече с всяко подрусване. Дори Тереза. Опита за последен път да я повика мислено, да спаси вярата си в нея, но не получи отговор.

Някъде около час вървяха нагоре по планината — като спираха от време на време, за да се сменят момичетата, които го носеха. Беше изминало два пъти повече време, откакто се разделиха с езерните. Слънцето се бе издигнало достатъчно в небето, за да започне да става опасно, горещината бе нетърпима. Малко след това заобиколиха масивна стена, теренът се поизравни и тогава навлязоха в сянка. Хладината бе приятно облекчение.

— Е, добре — въздъхна Тереза. — Пуснете го.

Те го захвърлиха безцеремонно на твърдата земя. От удара дъхът на Томас секна и той остана да лежи замаян, докато го развързваха. Не след дълго изхлузиха чувала през главата му.

Той се огледа, като мигаше слепешката. Тереза и спътничките й вече бяха насочили оръжията си към него. Това му се стори нелепо.

— Сигурно много ви е страх от мен — обяви в неочакван порив на смелост, — след като сте двайсет въоръжени момичета, а аз нямам никакво оръжие.

Тереза замахна с копието.

— Чакай! — извика Томас и тя спря. Той разпери ръце и бавно се надигна. — Виж, не смятам да предприемам каквото и да било. Просто ме отведете там, накъдето сме тръгнали, и после може да се разправите с мен. Да ме убиете като добро момче. И без това няма за какво толкова да живея.

Докато произнасяше тези думи, бе втренчил поглед в нея. Все още се надяваше, че нещата най-сетне ще започнат да се изясняват.

— Хайде — подкани Тереза. — Всичко това взе да ми омръзва. Да влезем в прохода и да опитаме да се наспим, докато е светло. А довечера ще продължим навътре.

— А какво ще правим с този тип? — попита мургавото момиче.

— Не бери грижа, ще му видим сметката — отвърна Тереза. — Ще го убием, точно както ни наредиха. Това е наказанието му, задето постъпи така с мен.

Томас не можеше да си обясни какво бе имала предвид Тереза с това изказване. Че й бил сторил нещо. Но докато вървяха през планината, умът му постепенно изпадна във вцепенение, съсредоточен върху усилието да премества горящите от болка крака. Една стръмна скала отдясно им осигуряваше сянка, но всичко наоколо бе обагрено в червено и кафяво. Сухо и прашно. Момичетата му позволиха да изпие няколко глътки вода, но той не се съмняваше, че всяка от тях се бе изпарила, преди да стигне до стомаха.

Тъкмо когато слънцето отново се подаде отгоре, стигнаха голяма вдлъбнатина в стената. Тя навлизаше на четиресет-петдесет стъпки навътре и оформяше плитка пещера. Томас предположи, че това ще е мястото на техния бивак. Явно момичетата бяха прекарали тук поне няколко дена. Видя разхвърляни одеяла, пепел от огън и купчина боклуци. Когато пристигнаха, завариха още три момичета, вероятно бяха сметнали, че ще трябва да са по-голяма група, за да отвлекат Томас.

Въоръжени с лъкове, копия и мачетета? Наистина му се стори глупаво. Можеха да се справят дори само няколко от тях.

Докато вървяха, Томас бе узнал някои неща. Мургавото момиче се наричаше Хариет, а онова, което не се отделяше от нея и имаше червеникаво-русолява коса и бяла кожа, бе Соня. Макар да не бе съвсем сигурен, предположи, че двете са командвали групата преди появата на Тереза. Държаха се като хора с власт, но в края на краищата винаги изчакваха нейното мнение.