Джеймс Дашнър - В обгорените земи

Миньо не отговори и посочи зад него. Томас се обърна и установи, че там има паянтов навес. Беше сплетен от клони и изглеждаше, че всеки миг ще рухне. Но бе достатъчно голям да осигури заслон за всички.

— Най-добре да се скрием там — предложи Миньо. Томас осъзна, че бяха излезли изпод навеса само за да видят как го спускат от небето. От берга? Хорхе бе нарекъл онази странна летяща конструкция берг.

Групата се отправи към навеса и Томас трябваше поне десет пъти да им обещае, че ще разкаже преживяванията си, когато стигнат там. Бренда се намести неусетно до него. Не му подаде ръка, но въпреки това Томас почувства известно облекчение. Тя не промълви нито дума, той също.

Ужасният град на побърканяците се намираше на няколко мили от тях в южна посока. На север планините се издигаха само на ден-два път от тях. Бяха назъбени и безжизнени, завършващи с кафеникави върхове. Огромните цепнатини по склоновете им навеждаха на мисълта, че някакво гигантско чудовище е стоварвало върху тях брадвата си, за да даде воля на своя гняв.

Стигнаха заслона, дървото бе толкова сухо, че щеше да пламне при първата искра. Сякаш стоеше тук от хиляди години — може би бе построен от фермери по времето, преди светът да бъде опустошен. Истинска загадка бе как е оцелял досега.

— Е, добре — поде Миньо, след като се озоваха на сянка. — Сядай в дъното, настани се удобно и започни да разказваш.

Томас не можеше да повярва колко добре се чувства. Само тъпа болка в рамото и нищо повече. Не усещаше и следа от погълнатата дрога. Каквото и да му бяха сторили докторите от ЗЛО, беше невероятно. Той седна в ъгъла, изчака и другите да се настанят и ги огледа като учител, преди да започне урока.

Миньо седна последен, до Бренда.

— Ами, да чуем за приключенията ти на големия лош космически кораб.

— Сигурен ли си, че е такъв? — попита Томас. — Колко дни път ни остават до планините? И до безопасното място — ако е там?

— Пет дена, пич. Но знаеш, че не можем да вървим под това слънце. Така че първо ще ни разкажеш всичко, сетне ще поспим и когато се стъмни, потегляме. Започвай.

— Ясно — кимна Томас, чудейки се какво ли са правили, докато бе отсъствал. Не че това имаше значение. — Спестете си въпросите за края, деца. — Никой не се засмя на шегата и той се покашля смутено. — Хората от ЗЛО всъщност дойдоха да ме вземат. Непрестанно губех съзнание и те ме откараха при някакви лекари, които се погрижиха за мен. Чух ги да говорят, че това не трябвало да се случва, че пистолетът бил непредвиден фактор. Куршумът от него предизвикал тежка инфекция и предполагам, че не след дълго щях да умра.

Момчетата го гледаха с безизразни лица. Томас знаеше, че ще им е трудно да приемат и разберат цялата история.

— Просто ни кажи какво си чул.

Той продължи с обясненията. Всяка подробност, която можеше да си спомни, всеки, дори най-откъслечният разговор. За гибелните зони и кандидатите. За променливите. Все още не намираше някакъв смисъл във всичко това. Някои от езерните — а също Хорхе и Бренда — изглеждаха объркани.

— Това изяснява поне някои неща — заяви накрая Миньо. — Вероятно е свързано с табелите за теб из града.

Томас сви рамене.

— Радвам се, че сте щастливи да ме видите жив.

— Ей, ако искаш да си водач, нямам нищо против — рече Миньо. — Но наистина съм щастлив, че си сред нас.

— Не, благодаря. Задръж поста.

Миньо не отговори. Томас виждаше, че все още е впечатлен от надписите. Какво ли искаха да кажат ЗЛО с тези табели? Защо той трябва да е водачът? И как трябва да реагира той?

Нют се надигна с угрижено лице.

— Значи всички ние сме потенциални кандидати за нещо. И може би целта да преживеем тези ужаси е да отсеят от нас неподходящите. По някаква причина тази история с пистолета и ръждивия куршум не е била част от теста. Или променливите, както ги наричат. Ако Томас е обречен да умре, не бива да става от инфекция.

Томас прехапа устни и кимна. Точно заключение.

— Изводът от всичко това е, че те ни наблюдават постоянно — заговори Миньо. — Също както го правеха в лабиринта. Някой да е виждал наоколо бръмбар острие?

Неколцина от езерните поклатиха глави.

— Какво, по дяволите, е бръмбар острие? — попита Хорхе.

— Дребно механично насекомо, което ни следеше с камери в лабиринта — отвърна Томас. Хорхе завъртя очи.

— Ясно. Извинете, че попитах.

— Лабиринтът несъмнено се намираше на закрито — обади се Арис. — Но сега няма начин да сме в нещо подобно. Макар че, разбира се, може да използват сателити, за да ни следят.