Джеймс Дашнър - В обгорените земи

— Какво?

— Спомняш ли си какво бе написала Тереза на ръката си, когато се събуди? Че ЗЛО е добро. Ще ти кажа, че ми е трудно да го повярвам. — В думите му се долавяше сарказъм.

— Е, как можеш да говориш такива неща, когато те ти спасиха живота?

— Да бе, истински светци. — Томас обаче не можеше да отрече, че се чувства объркан. Вярно, че му спасиха живота. Освен това работеше за тях. Но какво означаваше това? Нямаше представа.

Бренда се размърда до него и вдигна глава.

— Добро утро. Или вечер. Каквото и да е.

— Още един ден живот — отвърна Томас и после се сети, че може би Нют няма представа коя е Бренда. Наистина трябваше да разпита какво се бе случило с групата, след като го бяха простреляли. — Предполагам, че вие двамата вече сте се запознали? Ако не, Бренда, това е Нют, Нют — Бренда.

— Да, познаваме се — Нют се пресегна и стисна ръката й с престорена тържественост. — Все пак ти благодаря, че не позволи да видят сметката на този тип, докато беше далече от нас.

На лицето й се появи блед намек на усмивка.

— Аха, най-приятната част бе, когато се натъкнахме на едни типове, които искаха да ни отрежат носовете. Предполагам, че няма да мине много време и аз ще стана като тези хаховци.

Томас не знаеше какво да каже.

— Едва ли си по-напреднала от нас — измънка. — Спомни си, че…

Бренда не го остави да довърши.

— Знам де. Ще ме отведете там, където раздават вълшебно лекарство. — Тя се надигна, показвайки, че за нея разговорът е приключил.

Томас погледна към Нют, който сви рамене. После, докато се изправяха, го попита шепнешком:

— Тя ли е новата ти приятелка? Ще кажа на Тереза. — Нют се изкиска и се отдалечи.

Томас остана да седи още минута, докато се съвземе. Бренда, неговите приятели. Предупреждението, което бе получил. Избликът. Фактът, че им остават само няколко дни, докато прекосят планината. ЗЛО. Каквото и да ги очакваше оттатък, в безопасното пристанище.

Твърде много. Всичко това бе твърде много.

Трябва да спре да мисли. Беше гладен — ето над какво трябва да се съсредоточи. Той се надигна и тръгна да търси нещо за ядене. И Пържитиган не го разочарова.

Поеха на път веднага след като слънцето се спусна зад хоризонта, оставяйки оранжево петно след себе си. Томас беше уморен, със схванато от лежането на твърдата земя тяло и нямаше търпение да се поразтъпче.

Планината постепенно се превърна в неравни възвишения, които се издигаха все по-високо и по-високо с приближаването. Нямаше предпланини, равнината се простираше чак до внезапните стръмни склонове. Кафяви, грозни и безжизнени. Томас се надяваше, когато се приближат съвсем, да намерят подходящ маршрут нагоре.

Никой не говореше, докато вървяха. Бренда крачеше близо до него, но мълчеше. Не разменяше думичка дори с Хорхе. Томас не харесваше никак това ново положение на нещата. Появилата се неловкост в отношенията му с Бренда. Може би беше малко увлечен по нея, във всеки случай я харесваше също толкова, колкото Нют и Миньо. Макар и не колкото Тереза.

По тъмно, когато на небето изгряха звезди, към него се приближи Нют. Все още можеха да се ориентират добре в здрача. В тишината се чуваше хрущенето на стъпките им.

— Мислех си… — поде Нют.

— За какво? — Томас не се интересуваше особено, но нямаше нищо против да си поговорят.

— За ЗЛО. Нали си даваш сметка, че заради теб нарушиха собствените си разпоредби?

— Защо смяташ така?

— Те казаха, че няма правила. Казаха, че имаме време само колкото да се доберем до безопасното място. Никакви правила, помниш ли? Хората могат да мрат наляво и надясно, всякакви чудовища да ни гонят и изтребват. Не че се оплаквам, но… всъщност, радвам се, че си жив и си с нас.

— Благодаря — ухили се Томас.

— А и онези табели в града. Ама че странна история.

Томас погледна към Нют, но едва различаваше лицето му.

— Какво, да не завиждаш? — подхвърли шеговито, за да омаловажи факта, че всъщност въпросът бе наистина важен.

Нют се разсмя.

— Не, сбръчканяко. Просто нямам търпение да разбера какво се случва. И как ще свърши всичко това.

— Аха — кимна Томас. Не можеше да не се съгласи. — Онази дама каза, че само неколцина от нас стават за кандидати. И че аз съм най-добрият и не искат да ме изгубят, защото не било планирано да стане така. Не разбирам какво означава това. Беше свързано с онези цопла за гибелните зони.

Повървяха около минута, преди Нют да отвърне:

— Май не си заслужава сега да си блъскаме главите над това. Какво ще стане накрая, имам предвид.