Джеймс Дашнър - В обгорените земи

И изведнъж осъзна какво се е променило.

Болката я нямаше. Беше изчезнала напълно.

Около него нямаше никого. Някъде бяха изчезнали налудничавите дрехи на извънземни, както и забиващите се в рамото му скалпели. Освен това се чувстваше съвсем добре.

Невъзможно. Сигурно са му дали някаква дрога.

Той се унесе в дрямка.

Събудиха го тихи гласове, този път зад завесата на наркотичния унес.

Сега вече не бързаше да отваря очи. Искаше първо да види дали ще успее да научи нещо повече за хората, които го бяха отвлекли. Хората, които го бяха излекували от инфекцията.

Мъжки глас:

— Сигурни ли сме, че това няма да обърка нещо?

— Аз лично съм сигурна — отвърна жената. — Е, доколкото е възможно да съм сигурна в такъв момент. Ако не друго, поне може да активира някоя връзка в гибелната зона, която не сме очаквали. Нещо като бонус. Не мисля обаче, че има опасност да тръгне в нова посока или да предотврати появата на връзките, които очакваме.

— Мили боже, моля се да си права — каза мъжът.

Сега заговори друг женски глас, хладен като стомана:

— Как мислиш, колко от тези, които останаха, са перспективни кандидати? — Тя натърти на последната дума. Объркан, той реши да продължи да ги подслушва.

— Слязохме до четирима или петима — отвърна първата жена. — Томас е най-голямата ни надежда. Той реагира доста съобразително на променливите. Чакай, стори ми се, че очите му помръднаха.

Томас застина и се опита да втренчи неподвижно очи в мрака зад клепачите. Беше доста трудно. Освен това се стараеше да диша дълбоко и равномерно, сякаш спи. Беше твърдо решен да научи повече.

— Кого го е грижа дали ни подслушва? — попита мъжът. — И без това едва ли разбира достатъчно, та това да промени реакциите му по един или друг начин. Ще е хубаво да знае, че направихме огромно изключение, като го почистихме от заразата. Че ЗЛО е готова да прави винаги каквото е необходимо.

Жената с тънкия глас се разсмя, един от най-приятните звуци, които Томас бе чувал.

— Томас, ако ни слушаш, не се плаши. След малко ще те върнем там, откъдето те взехме.

Изглежда лекарствата, с които го бяха натъпкали, достигнаха пиковата си точка, защото той отново потъна в блаженство. Опита се да отвори очи, но не успя. Преди да потъне напълно, чу жената да добавя още нещо. Нещо, което му се стори много странно.

— Защото точно това би искал от нас да направим.

Тайнствените непознати се оказаха верни на думата си.

Следващия път, когато Томас се събуди, висеше във въздуха, пристегнат за платнена носилка, която се поклащаше напред-назад. Беше закачена на дебело въже, преметнато през пръстен от синкав метал, което го спускаше от нещо огромно, и всичко това бе придружено от оглушителни тътнежи, като онези, които бе чул, когато дойдоха за него. Той се вкопчи ужасен в ръба на носилката.

Не след дълго усети слаб удар и тогава около него изникнаха безброй лица. Миньо, Нют, Пържитиган, Арис и останалите езерни. Въжето, с което бе закачен, се освободи и изчезна нагоре. После, почти веднага, огромният летящ съд, от който го бяха спуснали, се изгуби в яркото сияние на слънцето над тях. Тътнежът му утихна и скоро от него не остана и следа.

И тогава всички заговориха едновременно.

— Какво беше това?

— Добре ли си?

— Какво ти направиха?

— Кои бяха тези?

— Да не си ходил да се забавляваш на берга?

— Как ти е рамото?

Томас не отговори и се помъчи да стане. Едва сега осъзна, че все още е завързан с въже за носилката. Потърси Миньо с очи.

— Малко помощ?

Докато Миньо и останалите го развързваха, Томас бе споходен от обезпокоителна мисъл. Хората от ЗЛО бяха реагирали доста бързо, за да го спасят. От думите им заключи, че това бе нещо, което не бяха планирали, но въпреки това го бяха направили. Което означаваше, че ги следят постоянно и биха могли да се намесят във всеки един момент.

Но досега не бяха го сторили. Колко души загинаха през това време? И защо промениха поведението си заради Томас? Само защото е бил ранен с ръждясал куршум?

От всички тези мисли му се зави свят.

Веднага щом го освободиха от въжетата, той стана и се протегна. Денят бе топъл, почти нетърпимо горещ и докато се протягаше, той осъзна, че не усеща никаква болка — нито в рамото, нито в мускулите си. Огледа се и установи, че е облечен с нови дрехи и че под левия му ръкав се подава превръзка. А после му хрумна нова мисъл.

— Ей, момчета, какво правите на открито? Кожата ви ще изгори!