Джеймс Дашнър - В обгорените земи

Хорхе се покашля.

— Какво прави Томас толкова специален? Тези надписи из града, че трябвало той да е водачът, начинът, по който се появиха тук и го измъкнаха, за да го спасят. — Той погледна към Томас. — Не искам да съм лош, мучачо — просто проявявам любопитство. Какво те прави по-добър от останалите?

— Не съм специален — отвърна Томас, макар да имаше усещането, че крие нещо. Само че нямаше представа какво точно. — Нали чухте какво си приказваха? Има много начини да умрем тук, но куршумът не е бил от предвидените. Не аз — той е объркал всичко.

— И все пак — продължи с ехидна усмивка Хорхе. — Оттук нататък ще стоя близо до теб.

Още неколцина заговориха един през друг, но Миньо им даде знак да спрат. Настоя всички да поспят преди нощния преход. Томас не възрази, през последния час се бе изморил достатъчно. Може би защото тялото му все още оздравяваше или заради горещината. И в двата случая сънят го зовеше.

Нямаха одеяла и възглавници, затова Томас просто се сви на земята, опрял глава на скръстените си ръце. Бренда отново се озова до него, макар че все още не му бе проговорила. Томас не знаеше как да постъпи с нея.

Той си пое дълбоко въздух, затвори очи и се опита да прогони спомените за случилото се от последните дни. Малко след това се унесе и заспа.

Слънцето все още сияеше в небето, когато в ума му прозвуча един глас и го събуди.

Момичешки глас.

Гласът на Тереза.

След дни на мълчание Тереза отново разговаряше с него телепатично и се стремеше да каже колкото може повече.

„Том, не се опитвай да ми отговаряш, а само слушай. Утре с теб ще се случи нещо ужасно. Нещо наистина ужасно. Ще те боли и ще се изплашиш. Но искам да ми се довериш. Каквото и да се случи, на каквото и да станеш свидетел, каквото и да чуеш, каквото и да си мислиш, трябва да ми имаш доверие. Няма да мога да разговарям с теб.”

Тя замълча за малко, но Томас бе толкова слисан и полагаше такива усилия да разбере какво му казва — и да се опита да го запомни, — че не успя да отговори, преди да е продължила.

„Трябва да приключваме. Известно време няма да ме чуваш.”

Още една пауза.

„Не и докато не се съберем отново.”

Той понечи да каже нещо, но гласът й замлъкна и Томас осъзна, че отново е сам.

Мина доста време преди Томас отново да успее да заспи. Не се съмняваше, че това беше Тереза. Също както при предишните им разговори беше усетил присъствието й, бе доловил нейните чувства. Отново бе с него, макар и за кратко. И когато тя приключи, пак бе заобиколен от безмерно празно пространство. Сякаш в дните на нейното отсъствие пространството е било изпълнено с някаква гъста течност, която бе изчезнала в мига на нейната поява.

Но какво ли искаше да му каже? Нещо ужасно щяло да се случи с него и трябвало да й има доверие? Не намираше никакъв смисъл в посланието. Колкото и страшни да бяха думите й, мислите му се насочваха към това, което каза накрая. Че пак ще бъдат заедно. Дали не бе само някаква фалшива надежда? Или означаваше, че трябва да преживее лошото, за да стигне до края, когато всичко ще бъде наред? Когато отново ще се съберат. Толкова много объркани и неясни възможности се гонеха из ума му.

Сънят не идваше и той се въртеше на земята, а денят ставаше все по-горещ. Почти бе привикнал с отсъствието на Тереза, както човек привиква с постоянна стомашна болка. На всичкото отгоре се чувстваше като предател и измамник, защото бе позволил на Бренда да стане негова приятелка.

Странно, но първият му порив бе да събуди Бренда и да разговаря с нея. Защо бе толкова объркан?

Все неща, които с нищо не му помагаха да заспи. Слънцето измина почти половината път до хоризонта, преди Томас да успее да задреме.

Почувства се малко по-добре в късния следобед, когато Нют го събуди. Сега вече краткото посещение на Тереза му се струваше като сън. Не можеше да повярва, че се е случило.

— Добре ли спа, Томас? — попита го Нют. — Как е рамото?

Томас седна и разтърка очи. Колкото и да бе странно, имаше чувството, че е спал дълбоко и е отпочинал. Опипа рамото си и отново остана изненадан.

— Чувствам го почти като здраво — болката е съвсем слаба. Не мога да повярвам, толкова силно ме болеше преди.

Нют погледна към езерните, които се готвеха да поемат на път, сетне пак се взря в него.

— Жалко, че нямаме време да си поговорим, приятелче.

— Аха. — Кой знае защо това накара Томас да си спомни за Чък и сърцето му се сви. Това пък извика спомени за Тереза. — Едно ще ти кажа: не виждам как ЗЛО може да са добрите.