Джеймс Дашнър - В обгорените земи

В едно бе сигурен — че нещо не е наред с него.

Отново се унесе.

На другата сутрин го събуди изгревът. Първото, което осъзна бе, че Бренда вече не го държи за ръката. После усети хладния въздух по кожата си и от това му стана по-добре.

Почти веднага след това се върна болката, пулсираща, загнездила се във всяка фибра на тялото му. Вече нямаше нищо общо с раната от куршум в рамото. Нещо бе станало с целия му организъм.

Възпаление. Тази дума изплува в съзнанието му.

Не знаеше дали ще може да преживее следващите минути. Или часове. Какво оставаше за цял един ден? Отчаянието го завладя напълно. И тогава започнаха да стават странни неща.

Другите го чуха преди него. Миньо и останалите внезапно наскачаха и започнаха да оглеждат трескаво небето. Небето? Защо им бе да го правят?

Някой — Хорхе вероятно — извика думата „бергът”.

Томас също го чу. Нисък тътнеж, състоящ се от множество думкания. Усилваше се и скоро започна да му се струва, че звукът се поражда вътре в главата му, че разтърсва челюстите му и кара тъпанчетата да трептят неудържимо. Постоянно, равномерно туптене, като че произхождащо от най-големия барабан на света или от някоя гигантска и тежка машина. Вдигна се вятър и Томас си помисли, че отново се задава буря, но небето оставаше лазурно. Не се виждаше нито едно облаче.

Мощните звуци засилиха болката и заплашиха отново да го пратят в несвяст. Но този път той се съпротивляваше, изпълнен с отчаяното желание да разбере какво поражда тези звуци. Миньо извика нещо и посочи на север. Томас нямаше сили да извърне глава натам. Вятърът караше дрехите му да плющят. Изведнъж до него се появи Бренда и отново го хвана за ръката.

Тя доближи лицето си до неговото. Косата й се развяваше от вятъра.

— Съжалявам — извика тя. — Не исках да… зная какво ти е, но… — Тя млъкна объркана.

За какво ли говореше? Защо не му обясни какви са тези ужасни звуци? Толкова много го болеше…

На лицето й се изписа любопитство. Тя зяпна с уста и в този миг бе избутана от двама…

Томас отново се сгърчи от болка. Двама души със странни дрехи, каквито не бе виждал досега. Тъмнозелени комбинезони с изписани на гърдите думи. Лицата им бяха скрити от защитни очила. Не, не бяха очила. Нещо като противогази. Изглеждаха огромни, чуждоземни. Като някакви зловещи човекоядни насекоми.

Един от тях го сграбчи за краката. Другият пъхна ръце под мишниците му и Томас извика от болка. Те го вдигнаха и го понесоха. Едва сега Томас намери сили да съсредоточи поглед върху надписите на гърдите им.

ЗЛО.

Мракът отново се върна. За щастие, заедно с него изчезна и болката.

За пореден път го събуди ярка светлина — този път грееше право в очите му. Веднага осъзна, че не е слънчева — беше различна. Освен това източникът бе съвсем наблизо. Докато премигваше с очи, зърна сияещите очертания на лампа.

Чу гласове — по-скоро шепот. Не разбираше нито дума. Бяха твърде тихи или прекалено далече.

Нещо изщрака, удар на метал в метал. Тихи звуци, вероятно от някакви медицински инструменти. Скалпели и онези малки пръчки с огледалца накрая. Образи, които изплуваха в съзнанието му, породени от смътни спомени и разбъркани от мъждивата светлина.

Предполагаше, че са го отнесли в болница. Последното нещо, което би си помислил, бе, че такова нещо съществува в Обгорените земи. Или бяха някъде далече? С помощта на равнотранспорта, например?

Една сянка мина между него и светлината и Томас отвори очи. Някой се бе надвесил над него, облечен със същия нелеп комбинезон като тези отвън. С противогаз на лицето. Зад предпазните очила видя втренчени в него очи. Очи на жена, доколкото можеше да прецени.

— Можеш ли да ме чуеш? — попита тя. Да, гласът бе женски.

Томас се опита да кимне, но не знаеше дали е успял.

— Това не биваше да се случва — заговори жената с извърната глава и Томас предположи, че не се обръща към него. — По какъв начин в града се е озовал изправен пистолет? Имаш ли представа колко трябва да е ръждясало това оръжие? Да не говорим за бактериите.

Звучеше доста гневно.

— Просто направи каквото е нужно — обади се мъжки глас. — Трябва да го пратим обратно. И то бързо.

Томас едва успяваше да схване какво си говорят. Нова болка изригна в рамото му, все така непоносима.

Той изгуби съзнание за пореден път.

Отново буден.

Нещо се бе променило. Не можеше да каже какво. Същата светлина грееше над него и този път не затвори очи, а погледна настрани. Можеше да вижда по-добре, да се фокусира. Таванът бе облицован със сребристи плочи. Стена, покрита с екрани и копчета.