Джеймс Дашнър - В обгорените земи

И този път не спомена нищо за Тереза. Не искаше по никакъв начин да излага живота й на риск, макар да не знаеше как би могло това да стане с приказки. Послъга малко и за Бренда. Е, не беше точно лъжа. Просто премълча, че не е с него от самото начало.

Когато стигна до мястото, където срещнаха тримата в уличката, той въздъхна и се намести в креслото.

— Ще може ли сега поне да ме развържете?

— Ти как мислиш? — обърна се високият към русолявия. Лицето му оставаше безизразно и нямаше как да се разбере дали е повярвал на историята. В този момент отвън долетя глъчка.

Чу се тропане по тавана, викове. Звучеше като десетки бягащи хора. Трескави стъпки. Подскачане, трополене. Пак викове.

— Трябва да ни е намерила още една група — рече русолявият и лицето му внезапно пребледня. Той се изправи и даде знак на другите двама да го последват. Само след няколко секунди те изчезнаха нагоре по стълбите. Томас чу да се отваря и затваря врата. Хаосът отгоре продължаваше.

Всичко това изплаши Томас още повече. Той погледна към Бренда, която седеше напълно неподвижно и очевидно бе напрегнала слух. Погледът й най-сетне срещна неговия. Все още със запушена уста, тя успя само да вдигне вежди.

Никак не му се нравеше идеята да останат тук, завързани и беззащитни. Помисли си какво ще стане, ако се появи някой побърканяк без нос.

— Ами ако горе има цяла тълпа безумци? — промълви той.

Бренда изломоти нещо под тиксото.

Томас напрегна мускули и заподскача със стола. Успя да измине няколко крачки, когато звуците от бягащи крака и млатещи се хора утихнаха. Той застина неподвижно, вдигнал очи към тавана.

Няколко секунди цареше тишина. Сетне по пода горе се чуха стъпки. Силно трополене. Още едно. Томас си представи хвърлени на пода тела.

И тогава вратата към подземието се отвори.

Нови стъпки, тичащи надолу. Томас очакваше смразен от ужас да види кой е новодошлият.

Най-сетне той пристъпи в осветената част.

Миньо. Мръсен, изцапан с кръв, със следи от изгаряне по лицето. И ножове в двете ръце. Миньо.

— Май доста удобно сте се настанили — ухили се той.

Въпреки всичко преживяно Томас не можеше да си спомни друг момент, в който да е бил толкова объркан.

— Какво… как… — пелтечеше той, опитвайки се да каже нещо.

Миньо го дари с топла усмивка. Приятна гледка, въпреки външния му вид.

— Току-що ви открихме. Нима смятахте, че ще оставим тези типове да правят с вас каквото си искат? Длъжници сте ми и двамата. — Той се приближи и започна да реже тиксото.

— Как така току-що сте ни открили? — Томас бе толкова щастлив, че едва се сдържа да не се изкиска като идиот. Не само бяха спасени, но и приятелите им се оказаха живи.

Миньо продължи да реже лепенката.

— Хорхе ни водеше през града, стараеше се да избягва побърканяците и да ни снабдява с храна. — Той приключи с Томас и отиде да освободи Бренда, като продължаваше да говори през рамо. — Вчера сутринта се разпръснахме, за да разузнаем наоколо. Пържитиган надзъртал в една малка уличка тъкмо когато трима типове ви заплашили с пистолет. Върна се, а ние се заехме да подготвим нападението. Тези сбръчканяци бяха налягали да спят или се бяха надрусали до козирката.

Веднага щом Миньо я освободи, Бренда се надигна — не можеше да определи дали е ядосана, или просто разтревожена. Тя смъкна лепенката от устата си.

Томас се изправи и едва сега усети колко зле се чувствашел Виеше му се свят и го цепеше главата. Той приседна на стола.

— Ей, някой да има аспирин?

Миньо се разсмя. Бренда бе отишла в подножието на стълбището и стоеше там, скръстила ръце. Нещо в позата й подсказваше, че наистина е ядосана. И тогава той си спомни какво й бе казал малко преди да изгуби съзнание от дрогата.

„О, по дяволите!” — изруга мислено. Беше й заявил, че никога не може да замени Тереза.

— Бренда? — повика я той изплашено. — Добре ли си?

Нямаше начин да обсъждат разговора и танца пред Миньо.

Тя кимна, но не погледна към него.

— Добре съм. Да вървим. Искам да видя Хорхе. — Кратки, лишени от емоции думи.

Томас изстена и се престори, че причината за това е главоболието. Естествено, че ще му е сърдита. Дори нещо повече.

А може би си е въобразявал твърде много и всъщност тя не се интересува от него?

Миньо се доближи и му подаде ръка.

— Хайде, приятелче. Не зная колко те цепи главата, но трябва да вървим. Иначе онези пленници горе току-виж се надигнали.

— Пленници? — попита Томас.