Джеймс Дашнър - В обгорените земи

Томас погледна назад и установи, че русолявият и приятелите му ги следват по петите. Бяха прибрали оръжията, но всеки момент можеха да ги извадят отново.

Музиката продължаваше да кънти. Басът заплашваше да разцепи стените. Присъстващите бяха облени в пот, в помещението бе задушно.

Някъде към средата дългокосият спря и се обърна към тях.

— Много държим да се присъедините към нас! — извика той. — Вие също ще спечелите от това! Ще ви пазим от лошите побърканяци!

Томас бе доволен, че познанията им за тях не се простират твърде далеч. Може би решението му в края на краищата нямаше да се окаже толкова погрешно. Може би, ако им играят по свирката, двамата с Бренда ще успеят по-късно да се измъкнат.

— Ще ида да ви донеса нещо за пиене! — добави дългокосият. — Забавлявайте се! — Той се отдалечи, като криволичеше в тълпата.

Томас се обърна и установи, че русолявият и приятелите му все още са зад тях и не танцуват, а само се озъртат. Жената с конската опашка улови погледа му и махна с ръка.

— Защо не потанцувате? — предложи тя. Но не предприе нищо повече.

Томас се обърна и се наведе към Бренда. Двамата трябваше да си поговорят.

Сякаш прочела мислите му, тя вдигна ръце и го обгърна през шията, след това го дръпна и доближи устни до ухото му. Дъхът й бе горещ и сладък.

— Как се озовахме на това смрадливо място? — попита.

Томас не знаеше какво да направи, но накрая я прегърна през кръста. Усети топлината й през мокрите дрехи. Нещо се размърда в него. Желание, примесено с чувство за вина към Тереза.

— Допреди час не бих и могъл да си представя, че ще ми се случи нещо подобно — рече той, надвесен над нея. Това бе единственото, което успя да измисли.

Песента се смени, новата бе мрачна и потискаща. Ритъмът се забави, ударната секция стана по-ниска и пронизваща. Томас не можеше да различи отделни думи, сякаш певецът обрисуваше с вопли и плач някаква страшна трагедия.

— Може би трябва да останем за известно време при тези хора — предложи Бренда.

Томас едва сега забеляза, че двамата наистина танцуват, макар да не бе имал такова намерение. Телата им следваха ритъма на музиката, притиснати едно в друго.

— За какво говориш? — изненада се той. — Нима се отказа толкова лесно?

— Не. Просто съм уморена. Може тук да сме на по-безопасно място.

Почти бе готов да се съгласи с нея, но нещо не му даваше покой. Дали пък не го бе довела тук нарочно?

— Бренда, не бива да се отказваме. Единственият ни шанс е да се доберем до безопасното пристанище. Там са ни обещали лекарство за болестта.

Бренда поклати глава.

— Толкова е трудно да повярвам, че е възможно. Дори не мога да изпитам надежда.

— Не го казвай. — Не искаше да си го помисля, нито да го чува от нея.

— Защо ще пращат всички тези побърканяци тук, щом има лек? Не виждам логиката.

Томас се отдръпна, разтревожен от внезапната промяна в настроението й. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Какви са тези глупости? — почти се ядоса той. — Те ни обещаха лечение. Трябва само да… — Млъкна, забелязал, че русолявият продължава да го гледа. Едва ли чуваше какво си говорят, но все пак не биваше да рискуват. — Искам да се махнем оттук. Нима си готова да останеш сред хора, въоръжени с пистолети, ножове и отвертки?

Преди Бренда да успее да отговори, дългокосият се върна с чаши с кафеникава течност във всяка ръка.

— Пийте! — извика и ги протегна към тях.

Томас внезапно се изпълни с увереността, че в никакъв случай не бива да отпиват от питието. Бренда вече бе протегнала ръка към своята чаша.

— Не! — извика Томас, преди да се усети, после побърза да прикрие грешката си. — Искам да кажа, че не бива да прибързваме. Доста дълго изкарахме без вода. Нека първо утолим жаждата си. Още малко ще потанцуваме. — Опита се да говори с небрежен глас, но осъзнаваше, че звучи като идиот. Дори Бренда го изгледа учудено.

Нещо малко и хладно се опря в хълбока му. Не беше нужно да се обръща, за да види какво е — пистолетът на русолявия.

— Предложих ви питиета — заговори отново дългокосият и този път на лицето му нямаше и следа от предишната любезност. — Ще бъде крайно невъзпитано да ми откажете. — Той повдигна чашите.

Томас бе завладян от паника. Вече не се съмняваше, че нещо не е наред с напитките.

Русолявият притисна още по-силно пистолета.

— Ще броя до едно — рече мъжът в ухото му. — Само до едно.

Томас нямаше време да мисли. Пресегна се, взе чашата, изля съдържанието й в гърлото си и го гаврътна на един дъх. Пареше като огън, докато се спускаше надолу, и той неволно се закашля.