Джеймс Дашнър - В обгорените земи

Русолявият я посочи. В ръката му по вълшебен начин се бе появил пистолетът.

— Млъквай! Млъквай, инак ще ти пръсна мозъка по стената!

Бренда притихна. Томас очакваше, че ще започне да хленчи или да плаче. Но не го стори и той се почувства глупаво. Вече му бе показала колко твърда може да бъде.

Русолявият отпусна пистолета до тялото си.

— Така е по-добре. Мили боже, трябваше да я застреляме още когато започна да крещи. И да хапе. — Той погледна ръката си, на която имаше кървава резка.

— Тя е с него — рече жената. — Не можем да я убием — поне засега.

Русолявият взе един стол от отсрещната стена и седна на няколко крачки пред Томас. Другите последваха примера му. Русолявият постави пистолета на бедрото си, с обърнато към Томас дуло.

— Добре — поде той. — Има доста неща, за които да си поговорим. Няма да се пазаря с теб. Излъжеш ли ме, или решиш ли да мълчиш, ще те гръмна в крака. После в другия. Третият път куршумът ще е за хубавото личице на твоето момиче. Предполагам, можеш и сам да се досетиш какво ще стане четвъртия път, когато ме ядосаш.

Томас кимна. Щеше му се да вярва, че е твърд и непреклонен, че няма да се поддаде толкова лесно. Но здравият разум надделя. Беше завързан, без оръжие, без съюзници, без нищо. От друга страна, едва ли имаше какво да крие. Беше готов да отговаря на всички въпроси. Нямаше никакво желание да получи куршум в крака. И се съмняваше, че човекът отсреща блъфира.

— Първи въпрос — започна русолявият. — Кой си ти и защо името ти го има на всички табели из този шибан град?

— Името ми е Томас. — Още щом го каза, лицето на русолявия се изкриви от гняв. Томас си даде сметка каква глупава грешка е направил. — Но вие вече го знаехте. Виж, как стигнах тук, е доста странна история и не съм сигурен, че ще ми повярвате. Но се кълна, че казвам истината.

— Не си ли пристигнал с берга като всички нас? — попита жената.

— Берга? — повтори учудено Томас. Не знаеше какво означава това и само поклати глава. — Не. Излязохме от подземен тунел на трийсетина мили южно от града. Преди това преминахме през едно нещо, което се нарича равнотранспорт. А още по-рано…

— Почакай, почакай — вдигна ръка русолявият. — Равнотранспорт? Бих те застрелял още сега, но няма начин да си го измислил на момента.

Томас смръщи озадачено чело.

— Защо?

— Защото трябва да си голям глупак, за да опиташ да се измъкнеш с една толкова очевидна лъжа. Пристигнали сте с равнотранспорт? — Мъжът бе смаян.

Томас погледна останалите побърканяци и установи, че те също са слисани от чутото.

— Да. Какво му е толкова трудното за вярване?

— Имаш ли изобщо представа колко е скъп равнотранспортът? Показаха го пред обществото малко преди да започнат слънчевите изригвания. Само правителствени организации и милионери могат да си го позволят.

— Е, предполагам, че тези типове имат доста пари. Така го нарекоха. Равнотранспорт. Една сивкава стена, която гъделичка като леден полъх, когато минеш през нея.

— Кой го е нарекъл така?

— Трябва да е бил някой от ЗЛО. Подложиха ни на някакъв експеримент. Наистина не зная много. Ние… спомените ни бяха изтрити. Част от моите се върнаха, но са много объркани.

Известно време русолявият го разглеждаше мълчаливо. Накрая рече:

— Навремето, преди изригванията, бях адвокат. Познавам, когато някой лъже. Много ме биваше в това.

Томас кой знае защо почувства облекчение.

— Тогава знаеш, че аз не те…

— Да, зная. Искам да чуя всичко докрай. Започвай да говориш.

И Томас заговори. Инстинктите му подсказваха, че тези побърканяци са като всички останали — пратени тук да живуркат, докато им е отредено от съдбата. Просто се опитваха да намерят някакъв изход и това бе всичко. Както би постъпил всеки друг на тяхно място. Срещата с момче като него, пратено от странно място, им се струваше чудесна възможност. На тяхно място Томас вероятно щеше да направи същото. Но без пистолета и тиксото.

Разказа почти всичко, което бе казал предния ден на Бренда. За лабиринта, бягството, спалното помещение. Как са им възложили задачата да прекосят Обгорените земи. Подчерта колко е важно това и че в края на изпитанието ги очаква някакъв лек. Тъй като бяха изгубили възможността да се възползват от помощта на Хорхе, може би тези хора биха могли да ги преведат през останалата част от маршрута. Освен това изрази загрижеността си за другите езерни, но когато попита дали някой ги е виждал, отговорът бе отрицателен.