Джеймс Дашнър - В обгорените земи

Всички се събраха в уличката пред стълбите. Бренда бе в другия край на групата и Томас се закле да говори с нея веднага щом останат насаме. Харесваше я и искаше да са приятели, нищо повече. Странно, но чувствата му към нея приличаха на тези, които бе изпитвал към Чък. По някаква причина чувстваше отговорност за Бренда.

— Остана ни само около миля — заговори Миньо. — Тези побърканяци не се оказаха чак толкова страшни. Така че, дайте да…

— Ей!

Викът дойде иззад гърба на Томас и в него се долавяше неуравновесеност, дори лудост. Томас се завъртя и установи, че на вратата се е показал русолявият с протегната ръка. Стискаше пистолета с побелелите си пръсти, но ръката му не трепваше. Беше насочен право към Томас.

Преди някой да успее да реагира, русолявият натисна спусъка и звукът от изстрела отекна силно в тясното пространство на уличката.

Остра болка прониза Томас в рамото.

Ударът повали Томас назад, той се завъртя и падна възнак на земята. Въпреки пронизващата болка и бученето в ушите успя да чуе още един изстрел, после сумтене и пъшкане, последвано от метално издрънчаване на цимента.

Обърна се на една страна, притиснал с ръка кървящата рана. Звънтенето в ушите му се усилваше и той едва успя да забележи с крайчеца на окото, че русолявият е повален на земята. Някой го налагаше здравата с юмруци.

Миньо.

Томас надигна глава и огледа щетите. В рамото му имаше малка дупка, от която се стичаше кръв. Болеше ужасно. Болка, която го накара да забрави напълно главоболието. И която се разпространяваше по тялото му.

Нют се бе надвесил над него с угрижено лице.

— Той ме простреля — промълви с разтреперан глас Томас. Усещаше, че отново ще изгуби съзнание — за втори път през този ден.

Някой подаде на Нют риза и той притисна с нея раната. Това прати нова вълна на болка по тялото му. Светът наоколо избледня с няколко тона.

„Дано да изгубя съзнание — заповтаря си той. — Поне да я няма болката.”

В далечината се чуваха гласове.

— Мога да извадя тази гадост от него. — Това бе гласът на Хорхе. — Но ще ми трябва огън.

— Нямаме време да го правим тук. — Дали не бе Нют?

— Първо да се махнем от този проклет град. — Определено сега говореше Миньо.

— Добре. Помогнете ми да го носим. — Непознат глас.

Нечии ръце го уловиха под мишницата. Отново болка.

Някой предложи да броят до три. Ужасна болка. Едно. Две. Оооох! Три!

Вдигнаха го и болката изригна с нова сила.

И тогава най-сетне дойде благодатният мрак.

Събуди се със замътен ум. Светлината бе заслепяваща и не посмя да отвори напълно очи. Тялото му подскачаше, нечии ръце го държаха. Чу неравно дишане, трополене на крака по паважа. Някой извика, но Томас не можа да разбере думите. В далечината се носеха налудничавите викове и крясъци на побърканяците. Явно ги преследваха.

Горещина. Топъл, изгарящ въздух.

Пламтяща болка в рамото. Тя се разля по тялото и той отново изгуби съзнание.

Томас отвори очи.

Този път светлината не бе толкова заслепяваща. Златистото сияние на здрача. Лежеше по гръб на твърда земя. Едно камъче се впиваше болезнено в кожата му, но беше песен на славей, сравнено с нагорещената пръчка в рамото. Наоколо сновяха хора и разговаряха с ниски, шепнещи гласове.

Виковете на побърканяците бяха утихнали. Не виждаше нищо, освен небето над себе си. Нямаше и помен от високи сгради. И тази болка в рамото.

Някъде наблизо бе запален огън. Усещаше топлината да се разлива по тялото му.

— Най-добре да го държите здраво — изрече един глас. — За ръцете и краката.

Макар умът му да бе забулен в мъгла, това не му прозвуча никак добре.

Нещо ярко проблесна над него, по-силно дори от слънчевата светлина. Нож? Но защо сияеше в червено?

— Ще боли ужасно. — Нямаше представа кой го казва.

После чу съскане и сякаш в рамото му изригнаха хиляди чували с динамит.

Умът му потъна в мрак за трети път.

Този път, когато се пробуди, имаше чувството, че е изминало доста време. Отвори очи и видя звезди в тъмното небе. Някой го държеше за ръката. Опита се да завърти глава, но това пробуди нови вълни на терзание.

Не можеше да види, но бе сигурен, че до него седи Бренда.

Кой друг би могъл да бъде? Кой знае защо имаше чувството, че сега болката е далеч по-силна от преди. Само че, възможно ли бе това? Нещо разяждаше тялото му, нещо, наподобяващо постепенно набираща сила болест. Нещо лошо, като пълзящи из жилите му червеи.

Болката бе дълбока и раздираща. Стомахът му се бе свил, в кръвоносните му съдове сякаш течеше огън.