Джеймс Дашнър - В обгорените земи

Томас я изгледа втренчено, борейки се с надигащия се гняв.

— Защо не ми каза по-рано? Разправяше ми как са убили баща ти, но не и това.

— Премълчах, защото не знаех как ще реагираш. Уплаших се, че ще хукнеш да търсиш надписите и ще ме забравиш.

Томас въздъхна. Гневът бавно взе да се уталожва.

— Ако питаш мен, това е поредната налудничава идея в целия този кошмар.

— Наистина ли не разбираш какво значи? Ти трябва да бъдеш водач, да поемеш командването. Аз ще ти помагам. Ще бъда с теб, докато се доберем до безопасното място.

Томас се разсмя.

— Намирам се в град, пълен с побърканяци, дебнат ни момичета, които искат да ни убият, а едно друго момиче иска да ми помогне. Какво по-налудничаво от това?

Бренда смръщи чело.

— Момичета са искали да ви убият? За какво говориш?

Томас мълчеше, докато се питаше дали да й разкаже историята от самото начало. Дали ще има сили да го стори.

— Е? — подкани го тя.

Той реши, че ще е най-добре да се отърве от това бреме, и й разправи всичко. До най-малката подробност. За лабиринта, как са се спасили, за пробуждането и всичко останало. За Арис и група Б. Беше лаконичен само относно Тереза, но тя, изглежда, долови неизказаното. Или го видя в очите му.

— Значи между теб и тази Тереза има нещо, така ли? — попита тя.

Томас не знаеше какво да отговори. Дали имаше нещо? Бяха близки, дори приятели, в това нямаше съмнение. Подозираше, че във времето преди лабиринта са били и нещо повече от приятели. В онези ужасни дни, когато вероятно са помогнали да бъде създадено това глупаво съоръжение.

А след това целувката…

— Том? — повика го Бренда.

— Не ме наричай така — тросна се той.

— Какво? — Тя го погледна нацупено. — Защо?

— Просто… недей. — Съжаляваше, че трябваше да го каже. Но вече не можеше да върне думите назад.

— Добре. Да те наричам ли господин Томас? Или може би крал Томас? А защо не и Ваше Величество?

Томас въздъхна.

— Извинявай. Казвай ми както искаш.

Бренда се изсмя саркастично, а после и двамата замълчаха Томас и Бренда седяха един до друг, опрели гърбове в стената. Минутите се нижеха бавно. Беше тихо, но по някое време Томас чу туптене, което го разтревожи.

— Чу ли това? — попита.

— Да — отвърна тя. — Звучи като биене на барабан.

— Само че игрите и веселията на този свят са приключили. — Той се изправи и Бренда направи същото. — Какво смяташ, че може да е?

— Каквото и да е, няма да е за хубаво.

— Ами ако са нашите приятели?

Ниското бумтене сякаш идваше отвсякъде, отразяваше се в стените. Но след броени секунди Томас вече бе сигурен, че се чува откъм задънения край на улицата. Въпреки опасността той се отправи нататък, за да провери.

— Какво правиш? — извика след него Бренда, но той не й обърна внимание.

В дъното на улицата се издигаше стена от напукана мазилка и тухли. Четири стъпала водеха надолу към олющена дървена врата. Над вратата имаше малко прозорче със строшено стъкло. Само едно парче бе останало да виси отгоре като щръкнал самотен зъб.

Томас чуваше музиката доста по-силно. Беше настойчива и бърза, с туптящи барабани и крещящи китари. Примесена със смехове, възгласи и гърлено пеене. И всичко това изглеждаше толкова… безумно. Зловещо и страшно.

Изглежда, побърканяците не се забавляваха единствено да късат носовете на другите. Томас имаше лошо предчувствие. Надяваше се, че веселбата няма връзка с приятелите му.

— Най-добре да се махаме оттук — заяви той.

— Така ли смяташ? — попита тя.

— Ела — подкани той и се обърна, но в същия миг и двамата застинаха неподвижно. Докато бяха стояли тук, в другия край на улицата се бяха появили хора. Двама мъже и една жена се приближаваха и спряха на няколко крачки от тях.

— Здрасти — подвикна жената. Имаше дълга червена коса, завързана на опашка. Ризата й бе с дълбоко деколте и Томас трябваше да положи усилия, за да извърне поглед. — Ще дойдете ли да се повеселите с нас? Ще потанцуваме. Ще правим любов. Има и пиячка.

Томас долови в гласа й нотка, която подсили безпокойството му. Всъщност тази дама не се държеше любезно с тях. По-скоро им се подиграваше.

— А, не, благодаря — рече той. — Ние тъкмо си…

— Опитваме се да открием нашите приятели — прекъсна го Бренда. — Нови сме тук, току-що се заселихме.

— Ами добре дошли в Лудоландия на ЗЛО — обади се един от мъжете, висок и мрачен тип с мазна коса. — Не се безпокойте, повечето от онези долу — той кимна към стълбите — вече са наполовина превъртели. Може да получите лакът в лицето или някой ритник в ташаците. Но никой няма да се опита да ви изяде.