Джеймс Дашнър - В обгорените земи

— Аха. Безпокоя се за моите приятели. Не мога да си простя, че се разделихме.

— Съжалявам, че стана така. — Тя също се намести на седалката. — Но според мен не бива да се тревожиш. Твоите хора ми се сториха достатъчно подготвени за живота тук, но дори и да не са, Хорхе е жилав звяр. Ще ги преведе през града. Не се измъчвай. Ние повече сме изложени на риск.

— Много те бива да успокояваш, няма що.

Бренда се разсмя.

— Извинявай, усмихвах се при последните думи, но ти не ме видя.

Томас доближи часовника до лицето си и натисна копчето за осветление.

— Имаме още няколко часа до изгрев-слънце.

След кратка пауза той заговори отново:

— Ще ми разкажеш ли нещо повече за живота навън? Моите спомени са толкова объркани и неясни. Не зная на кои от тях да вярвам.

Бренда въздъхна.

— За външния свят, а? Ами, както казах одеве, гаден е. Температурата най-сетне взе да спада, но ще мине доста време, преди същото да се случи и с морските равнища. Отдавна не е имало изригвания, ала хората продължават да измират. С хиляди. Направо е странно, че изобщо има оцелели и че се опитват да поддържат цивилизацията. Ако не беше избликът, мисля, че щяхме да преживеем изригванията. Но ако ставаше само с пожелания… както казваше някога баща ми.

Томас едва сдържаше любопитството си.

— Какво стана? Има ли нови страни, или едно общо управление? И къде е мястото на ЗЛО във всичко това? Те ли са правителството сега?

— Все още има държави, но сега са по-… обединени. Веднага след като избликът започна да се разпространява като епидемия, правителствата обединиха усилия и ресурси и създадоха ЗЛО. Те организираха тази сложна система за изпитания и се опитаха да поставят под карантина засегнатите райони. Забавиха разпространението на болестта, но не можеха да я спрат. Мисля, че единствената надежда е да се открие лечение. Дано да си прав и наистина да са успели, но ако е така, явно още нямат желание да го споделят с обществото.

— А ние къде се намираме сега? — попита Томас.

— В един камион. — Томас не се разсмя на шегата и тя продължи: — Извинявай, неподходящ момент за майтапене. По надписите на хранителните продукти съдя, че сме в Мексико. По-точно това, което е останало от него. Само че сега се нарича Обгорените земи. Същото важи за повечето райони между Двата тропика — на Рака и Козирога. Централна и Южна Америка, по-голямата част от Африка, Близкият Изток и Южна Азия.

Безжизнени територии, измрели народи. Добре дошъл в Обгорените земи. Не е ли мило да пратят тук и побърканяците?

— Божичко — въздъхна Томас. Той знаеше, че някога е бил част от ЗЛО, може би дори е играл важна роля, че е от създателите на лабиринта, на групи А и Б. Но не помнеше достатъчно, за да намери логика във всичко това.

— Божичко? — повтори Бренда. — Това ли е най-доброто, което можа да измислиш?

— Имам твърде много въпроси — просто не зная откъде да започна.

— Чувал ли си за сковаващата субстанция?

Томас не откъсваше поглед от лицето й, сякаш се мъчеше да разчете какво се крие зад него.

— Мисля, че Хорхе го спомена. Какво представлява?

— Нали знаеш как е на този свят? Нова болест, нови лекарства. Макар да не въздейства пряко на болестта, все пак върши някаква работа.

— И какво всъщност прави? Имаш ли от нея?

— Ха! — възкликна Бренда. — Да не мислиш, че се намира просто така? Само важни и богати хора могат да я получат. Наричат я „Блаженство”. Потиска чувствата, сковава мозъчните функции, забавя те до пиянски унес, в който не усещаш почти нищо. Задържа напредването на вируса, защото избликът разяжда мозъка. Поглъща го, унищожава го. Но щом няма достатъчна активност, вирусът отслабва.

Томас скръсти ръце. Имаше нещо важно в тази тема, но не можеше да се сети какво.

— Значи… това не е лечение? Макар и да забавя вируса?

— Ни най-малко. Просто отлага неизбежното. В края на краищата избликът винаги побеждава. Човек губи способността си да мисли разумно, губи разсъдък и чувства. Накрая губи човечността си.

Томас потъна в замислено мълчание. Имаше чувството, че някакъв далеч спомен се опитва да си пробие път през подсъзнанието му. През пукнатините от миналото. Избликът. Ум, който постепенно се побърква. Сковаващата субстанция. Блаженството. ЗЛО. Изпитанията. Какво бе казал Плъха — че реакциите им на променливите са от съществено значение?

— Да не заспа? — попита го Бренда след няколко минути.

— Не. Обмислям информацията. — Все още бе обезпокоен от това, което му бе казала, макар да не знаеше причината.