Джеймс Дашнър - В обгорените земи

Томас бе изнурен до смърт. Болеше го цялото тяло. Дрехите му бяха покрити със засъхнала кръв. По-рано се бе опитал да си измие ръцете, но Бренда му се сопна, че не разполагат с много вода. Ала как да търпи тази кръв по ръцете, кръвта на убития побърканяк… не можеше да го понесе. Сърцето му се свиваше всеки път, когато си спомняше за случката, и вече не смееше да отрече неизбежното — дори и да не е бил заразен с изблика преди, този път със сигурност го е пипнал.

И ето че сега, седнал в тъмното и отпуснал глава, той не можеше повече да сдържа мислите, които го измъчваха през този ден.

— Аз го убих — прошепна Томас.

— Да, така е — каза Бренда с мек глас. — Иначе той щеше да убие теб. Бъди сигурен, че си направил каквото трябва.

Искаше му се да й повярва. Онзи тип наистина бе неизлечимо болен. Вероятно и без това скоро щеше да умре. А и наистина бе готов да ги убие. Томас бе постъпил правилно. Но вината продължаваше да го разяжда. Не беше никак лесно да приеме случилото се.

— Беше толкова… ужасно. Брутално. Бих предпочел да го застрелям от разстояние… ако имах оръжие.

— Така е. Съжалявам, че се случи.

— Ами ако отсега нататък всяка нощ, докато заспивам, в съзнанието ми се появява лицето му? Ако идва в сънищата ми? — Беше ядосан на Бренда, че го накара да промуши побърканяка в гърдите.

Тя се завъртя на седалката и се обърна към него. Лунната светлина я озари достатъчно, за да види тъмните й очи и изцапаното лице. Кой знае защо, докато я разглеждаше, му се прииска при него да се върне Тереза.

Бренда протегна ръка и хвана неговата. Той й позволи, но не я стисна на свой ред.

— Томас? — повика го тя, макар да гледаше в нея.

— Да?

— Спаси не само твоята кожа, ако не знаеш. Спаси и моята. Не мисля, че щях да се справя сама с онзи побърканяк.

Томас кимна, но не отговори. Душата му се раздираше от мъка. За приятелите, които бе изгубил. За загиналите. За Чък например. За изчезналата Тереза. Беше едва на половината път до онова „безопасно място” и щеше да прекара нощта с непознато момиче насред град, пълен с кръвожадни безумци.

— С отворени очи ли спиш? — попита го тя.

Томас се усмихна измъчено.

— Не. Просто си мислех колко е гаден животът.

— Моят също. Мнооого гаден. Но се радвам, че съм с теб.

Простички думи, но Томас затвори с благодарност очи.

Изведнъж болката в душата му се преобрази в някакво ново чувство към Бренда, сходно на това, което бе изпитвал към Чък. Мразеше хората, които й бяха сторили това, които я бяха принудили за живее по такъв начин.

— И аз се радвам — рече той. — Няма по-лошо нещо от това да си сам.

— Те убиха баща ми.

Томас повдигна глава, учуден от внезапната промяна в темата на разговора.

— Какво?

— Говоря за ЗЛО — поясни Бренда. — Той се опита да им попречи да ме отведат, крещеше като побъркан и ги нападна с…. мисля, че беше дървена точилка. — Тя се разсмя. — А те го застреляха в главата. — В очите й блеснаха сълзи.

— Сериозно ли говориш?

— Да. Стана пред очите ми. Видях как животът го напуска още преди да бе тупнал на пода.

— О, бедната! — Томас поклати глава. — Наистина… съжалявам. Моят най-добър приятел бе убит с нож пред мен. Издъхна в прегръдките ми. Ами майка ти? — попита той.

— Тя ни бе напуснала доста преди това. — Томас реши да не разпитва, пък и Бренда не уточни.

— Толкова ме е страх да не полудея — въздъхна момичето след дълга пауза. — Струва ми се, че вече започва. Светът ми изглежда някак странен. Понякога ме спохождат необясними мисли. Друг път имам усещането, че въздухът се… втвърдява. Нямам представа какво може да означава това, но е толкова страшно. Определено съм тръгнала по онзи път. Избликът бавно прояжда ума ми.

Томас отмести поглед.

— Не се предавай — измънка той. — Щом се доберем до безопасното място, ще те излекуват.

— Фалшиви надежди — възрази тя. — Но сигурно така е по-добре, отколкото да ги няма въобще.

Тя стисна ръката му. Този път Томас отвърна със същото.

И после, колкото и да бе невероятно, се унесе в сън.

Събуди го кошмар — видя Миньо и Нют, заобиколени от побърканяци. От безумци, въоръжени с ножове. От разгневени луди. Още при първата пролята кръв Томас ококори очи.

Той се огледа, изплашен, че може да е извикал насън. Кабината на камиона все още тънеше в мрак — едва успя да различи лицето на Бренда и не беше сигурен, дали очите й са отворени. Но после тя проговори:

— Лоши сънища?

Томас се намести и затвори очи.