Джеймс Дашнър - В обгорените земи

Бренда запълзя напред и Томас я последва. Стигнаха стената, промушиха се през отвора и се озоваха в съвсем тясно пространство. Томас зашари с ръце наоколо, за да определи къде са. Таванът беше едва на половин метър над тях и той продължи да пълзи навътре през отвора.

Бренда лежеше по гръб, опряна на отсрещната стена и Томас се нагласи до нея. Нямаха друг избор, освен да лежат обърнати настрана. Беше тясно и той усещаше дъха й на тила си.

— Доста е задушно — оплака се той.

— Мълчи! — скастри го тя.

Томас се намести така, че да може да подпре глава на стената, и после утихна. Пое си дълбоко дъх и се ослуша за шум от приближаващи се побърканяци.

В началото тишината бе толкова дълбока, че сякаш кънтеше в ушите му. Но после долови първите звуци. Кашляне, откъслечни викове, налудничав кикот. Те се приближаваха доста бързо и Томас за миг бе завладян от паника, страхувайки се, че ще ги открият тук. Но се успокои с мисълта, че шансовете да ги намерят са наистина нищожни, особено в тази непрогледна тъмнина. Може би щяха да продължат нататък и скоро след това да забравят за тях двамата. Това щеше да е по-добре от едно продължително преследване.

Побърканяците вече бяха съвсем близо и Томас се опита да затаи дъх. Точно сега не бе най-подходящият момент за някоя рязка въздишка или покашляне. Въпреки тъмнината той затвори очи, за да се съсредоточи.

Топуркане на крака. Сумтене и тежко дишане. Някой заблъска по стената, поредица от глухи удари. Избухна спор, трескава размяна на неразбираеми думи. Успя да долови само „Насам!”, после „Нататък!” и пак кашляне. Един от побърканяците се задави и сякаш щеше да си изповръща червата. Отекна женски смях, който звучеше като птичи крясък. Томас потрепери.

Бренда намери пипнешком ръката му и я стисна. За пореден път Томас почувства необяснима вина, сякаш мамеше Тереза. Но от друга страна, това бе най-обикновен стремеж за човешка близост. Какво да правят, когато…

Един от побърканяците влезе в помещението, където се намираше скривалището. След него и втори. Томас чуваше мъчително дишане, тътрузене на крака по пода. Влезе и трети и заблъска с юмрук по стените. Томас кой знае защо реши, че това е първият побърканяк, когото бяха видели, този който ги бе заговорил — с парализирания крак.

— Момченцеееееее — провикна се той протяжно. — Момиченцеееее. Излезте, излезте, да ви чуя. Искам ви нослетата.

— Няма ги тук — отбеляза жената. — Само една стара маса.

Чу се стържене на дърво по пода.

— Може би си крият нослетата отдолу — рече мъжът. — И те все още са закачени за хубавичките им лица.

Томас неволно се присви и се притисна в Бренда. Нечия обувка тропна пред отвора на скривалището.

— Няма ги тук! — повтори троснато жената.

Томас я чу да се отдалечава. Едва сега усети, че тялото му е напрегнато като изопната струна. Той направи опит да се отпусне, като същевременно се стараеше да диша безшумно.

Отново топуркане. После тих шепот, сякаш тримата се бяха събрали в центъра на помещението, за да обсъдят стратегията. Нима мозъците им все още бяха в състояние да функционират? — зачуди сс Томас. Той наостри слух, но долавяше само пуфтене.

— Не! — извика един от тях. Мъжки глас, но Томас не знаеше дали е на онзи мъж. — Не! Не! Не, не, не, не, не, не, не. — Думите постепенно се сляха в брътвеж.

Жената го прекъсна с напевен глас:

— Млъквай, млъквай, млъквай!

Томас усети, че тялото му се облива в студена пот. Не знаеше какъв може да е смисълът на всичко това. Освен допълнително доказателство за тяхната лудост.

— Тръгвам си — заяви жената и после проплака тихо. Звучеше като дете, което са изгонили от игра.

— Аз също, аз също — добави мъжки глас.

— Млъквайте, млъквайте, млъквайте, млъквайте, млъквайте! — закрещя оглушително друг мъж. — Вървете си, вървете си, вървете си, вървете си!

Кой знае защо от всичко най-страшно му се струваше това повтаряне на думите. Сякаш центърът за контрол на речта в мозъците им е бил умъртвен.

Бренда го стискаше толкова силно за ръката, че го заболя. Дъхът й бе като хладен повей на врата му.

Влачене на крака, шум от търкащи се дрехи. Дали не си тръгваха?

Звуците бързо притихнаха, отдалечиха се по коридора. Изглежда, другите побърканяци вече си бяха отишли. Скоро отново се възцари тишина. Томас чуваше само дишането на Бренда.

Двамата останаха неподвижни в мрака, обърнати към малкия отвор. Тишината се проточи, превърна се в бръмчене от липсващи звуци. Томас продължаваше да се ослушва напрегнато, трябваше да е абсолютно сигурен. Колкото и да му се искаше да излезе оттук, да се измъкне от това тясно скривалище, трябваше да чакат.