Джеймс Дашнър - В обгорените земи

— В какво да съм сигурен?

— Мога да те прекарам през града. Имаме достатъчно храна. Защо да не ги зарежем? Да идем само двамата до онова безопасно място?

Томас обаче не бе съгласен.

— Ако не желаеш да се върнеш с мен, ще го направя сам. Но тръгвам още сега. — Той опря длан на стената, за да се ориентира, и пое в посоката, от която бяха дошли.

— Чакай! — извика тя и го застигна. Сграбчи го за ръката, сплете пръстите си с неговите като да бяха отколешни любовници. — Съжалявам. Наистина. Но си мислех, че ще е по-лесно да се справим, ако сме само двамата. Не мога да понасям онези побърканяци. Но нямам нищо против теб и твоите… езерни.

Не помнеше да е споменавал тази дума пред нея. Но може да го бе сторил някой от останалите.

— Аз пък смятам, че е важно колкото може повече от нас да стигнат безопасното място. Дори да прекосим града, кой знае какво ни очаква отвъд него? Може би от ЗЛО наистина държат на бройката.

Той се замисли над собствените си думи. Наистина ли искаше да стигнат до края колкото е възможно повече от тях само заради по-добрите шансове за лечение? Толкова ли безчувствен бе станал?

— Хубаво де — отвърна тя. Нещо се бе променило в нея. Вече не звучеше така уверено. Като че бе предоставила контрола на него.

Томас измъкна ръката си от нейната и се покашля смутено.

Известно време вървяха мълчаливо. Тя пое напред, тъй като се ориентираше по-добре в мрака. След няколко завоя пред тях сe мярна светлина, която бързо се усилваше с при ближаването.

Оказа се, че е слънчева светлина, струяща през няколко отвора в тавана — последствие от взрива. Огромни парчета бетон бяха запречили коридора към мястото, където се намираще стълбището. Катеренето по тях можеше да се окаже твърде опасно. Из въздуха се рееше прах като танцуващи на конци мушички. Миришеше на мазилка и на изгоряло.

Пътят към склада с храна бе отрязан, но Бренда откри двете торби с припаси, които бе приготвила одеве.

— Май никой не е останал тук — рече тя. — Нито са се върнали. Хорхе и твоите приятели сигурно са излезли навън.

Томас не знаеше какво се бе надявал да открие тук, но сметна новината за добра.

— Няма трупове нали? От взрива?

Бренда повдигна рамене.

— Може побърканяците да са ги отнесли. Но се съмнявам. Не би имало смисъл.

Томас кимна, ала можеше само да се надява, че не греши. Нямаше представа обаче какво да правят сега. Дали да продължат през тунелите — през Долницата — и да потърсят другите езерни? Или да излязат на улиците? Да се върнат в сградата, където се бяха разделили с Баркли и останалите? Той се огледа, сякаш се надяваше отговорът да се материализира по някакъв вълшебен начин.

— Трябва да минем през Долницата — обяви Бренда, която вероятно обмисляше същите проблеми. — Ако останалите са излезли горе, вече са далече от това място. Освен това ще привлекат вниманието върху себе си, което е добре за нас.

— А ако са долу, ще ги открием, така ли? — попита Томас. — Надявам се, че тези тунели все някъде се събират.

— Именно. И в двата случая съм сигурна, че Хорхе ги е повел към другия край на града, към планините. И ние ще тръгнем натам, надявам се да се срещнем някъде.

Томас я гледаше замислено. Може би само се преструваше на замислен, защото за момента нямаше друг избор, освен да я следва. Вероятно тя бе единственият му шанс да стигне другия край на града, без да попадне в ръцете на хора, изгубили здрав разсъдък и човещина. Какво друго би могъл да направи?

— Добре — рече той. — Да тръгваме.

Тя се усмихна съвсем бегло, после отново придоби сериозен вид. Томас неочаквано почувства желание да се върнат онези моменти, когато двамата бяха сами в мрака. Бренда му подаде една от торбите, метна другата на рамо, извади фенерче и го включи. Снопът светлина озари тунела, от който току-що бяха дошли.

— Готов ли си? — попита тя.

— Напълно — промърмори Томас. Беше разтревожен за приятелите си и се чудеше дали постъпва правилно, като се съюзява с Бренда.

Но когато тя тръгна по коридора, той я последва.

Долницата се оказа тъмно и влажно място. Томас нямаше нищо против мрака, тъй като не очакваше гледката наоколо да е особено привлекателна. Стените и подът бяха тъмносиви, на места се виждаха влажни дири от капеща вода. На всеки няколко десетки крачки подминаваха заключена метална врата. Подът бе покрит с прах и купчини натрошени стъкла.

С други думи, мястото приличаше на занемарена гробница. Долница бе име не по-лошо от всяко друго. Томас се зачуди какво ли е било първоначалното предназначение на подземията. Коридори и кабинети, но с каква цел? Пътища между сградите, когато горе дебне опасност? Аварийни проходи? Маршрути за евакуация при слънчеви изригвания или нападения на изгубили здрав разсъдък хора?