Джеймс Дашнър - В обгорените земи

— Е, благодаря — отвърна малко засрамено Томас, после си спомни за татуировката на Миньо. И за своята, на която пишеше, че трябва да бъде убит. — И аз бих избрал теб вместо приятелчето ти Хорхе — добави той.

Момичето се наведе внезапно и го целуна по бузата.

— Сладурче си ти. Надявам се да не се наложи да те убивам.

— Хайде стига — обади се Хорхе и тръгна към разбитата врата, водеща навън. — Край с любезностите. Бренда, като стигнем склада, ние двамата с теб ще трябва да си поговорим.

Бренда не откъсваше поглед от Томас. А той все още усещаше странна тръпка по цялото си тяло, след като устните й го докоснаха.

— Харесвам те — рече тя.

Томас преглътна развълнувано. Тя облиза с език крайчеца на устните си и се ухили, после най-сетне се обърна и закрачи към вратата, като прибираше ножа в джоба си.

— Да вървим! — провикна се момичето през рамо.

Томас знаеше, че другите езерни го гледат, но се постара да не отвръща на погледите им. Вместо това тръгна след момичето с привидно уверена крачка. Скоро и останалите последваха примера му и се озоваха на напечения от слънцето паваж.

Бренда ги водеше, а Хорхе вървеше най-отзад. В началото Томас бе почти заслепен от ярката светлина, но постепенно привикна. Стените на околните сгради сияеха сякаш бяха издялани от някакъв вълшебен камък.

Бренда заобиколи покрай сградата, в която бяха допреди малко, докато стигна задната й страна. Тук имаше стъпала, водещи надолу, и видът им пробуди нови спомени в душата на Томас. Вероятно това бе вход към подземна транспортна система.

Момичето не се поколеба. Без да ги чака, тя заприпка надолу по стълбите. Но Томас забеляза, че ножът отново се бе появил в ръката й, с острие, долепено до тялото. В готовност да влезе неочаквано в действие, ако се появи опасност.

Той я последва, нетърпелив да се скрие от светлината, но още повече — да получи храна. Стомахът го болеше нетърпимо. Дори бе изненадан, че все още има сили да се движи, слабостта нарастваше в него като злокачествена болест.

Почти веднага ги погълна мрак, приятен и прохладен. Томас се ориентираше по звука от стъпките на Бренда, докато стигнаха една малка врата, през която се процеждаше оранжева светлина. Тя влезе, но Томас се поколеба на прага. Стаята отвъд бе малка и влажна, пълна с кашони и консервени кутии, една-единствена крушка висеше от тавана. Беше твърде тясно, за да се поберат всичките.

Бренда явно долови колебанието му.

— Ти и останалите си намерете къде да седнете отвън. А аз ей сегичка ще ви изнеса разни вкусотии да си хапнете.

Томас кимна, макар тя да не гледаше към него, и отстъпи назад. Облегна се на стената и бавно се смъкна надолу. Вече бе сигурен, че ако не хапне скоро, няма да има сили да излезе навън повторно.

„Вкусотиите” се оказаха консерви с фасул и наденици — надписът отгоре според Бренда бе на испански. Макар да беше студено, на Томас това ядене се стори най-вкусното в целия му живот. Тъпчеше се лакомо и доста бързо, макар да знаеше от опит, че след дълго гладуване трябва да се хапва умерено. Дори си помисли, че ако повърне, ще е готов да започне отначало.

След като Бренда раздаде храната, тя дойде и приседна до Томас. Светлината играеше по лъскавата й коса. Беше поставила до себе си няколко торби с още консерви.

— Една от тези е за теб — обясни тя.

— Благодаря. — Томас вече стържеше дъното на кутията с лъжицата. Никой не говореше, в коридора се чуваше само сумтене и мляскане.

— Вкусно ли е? — попита тя.

— Моля те. Готов съм да бутна и родната си майка по стълбите за такава храна. Ако все още имам майка — добави той припомнил си виденията или сънищата.

— Скоро ще ти омръзне — увери го Бренда. Томас едва сега забеляза, че е подпряла крак на неговия и се зачуди дали това е случайно. — Изборът тук не е особено голям.

— Откъде вземате тази храна? — попита той. — Колко още имате?

— Преди този район да бъде изпепелен от изригванията, тук е имало няколко завода за храни плюс складове за готовата продукция. Вероятно по тази причина ЗЛО пращат побърканяците тук. Така поне не ги обричат на гладна смърт и ги оставят на воля да се трепят помежду си.

Томас приключи с обирането на дъното и облиза лъжицата.

— Щом имате много, защо казваш, че изборът е ограничен?

Бренда посочи с пръст тавана.

— Защото само това има в складовете. Бих убила твоята майка за малко прясна храна. Една хубава салата например.

— Предполагам, че майка ми наистина няма да има големи шансове, ако се изправи между нас и някой супермаркет.