Джеймс Дашнър - В обгорените земи

— След като ви нахраним, ще дойде ред и на твоето наказание.

— О, така ли? — попита Миньо, който несъмнено беше изплашен, но се опитваше да не го показва. — И какво ще е то?

Хорхе втренчи поглед в него и на лицето му се появи зловещо изражение.

— Ти ме удари с две ръце. Така че смятам да отрежа по един пръст от всяка.

Томас не разбираше как подобна заплаха — да отрежат пръстите на Миньо — ще им помогне да избягат от останалите побърканяци. Но от друга страна, си даваше сметка, че не бива да изпитва търпението на Хорхе, особено пред собствените му хора. Изведнъж го завладя съмнението, че нещата може ужасно да са се объркали.

Но тогава — тъкмо когато останалите побърканяци започнаха да подвикват и пляскат — Хорхе го погледна и в очите му имаше нещо. Нещо, което накара Томас да се успокои.

Не можеше да се каже същото за Миньо. Беше се изправил, докато Хорхе обявяваше какво ще е наказанието му, и щеше да се хвърли в атака, ако красивото момиче не бе застанало пред него и не бе опряло острието на оръжието си под брадичката му. От цепнатината в кожата покапа кръв, яркочервена на утринната светлина. Не можеше дори да говори, без да се нарани.

— Ето какъв е планът — продължи със спокоен глас Хорхе. — Двамата с Бренда ще отведем тези типове до склада и ще ги оставим да се нахранят. После, да речем след час, се срещаме при Кулата. — Той погледна часовника си. — Или да кажем по обяд. Ние ще донесем храна и за вас.

— Защо само ти и Бренда? — попита някой. Томас се озърна да види говорещия — вероятно бе най-възрастният сред присъстващите. — Ами ако тези ви нападнат? Те са единайсет, а вие само двама.

Хорхе направи презрителна гримаса.

— Благодаря за урока по смятане, Баркли. Следващия път, когато забравя колко пръсти имам на краката, ще пратя да те повикат. Но за момента ще те помоля да си затвориш плювалника и да отведеш останалите при Кулата. Ако тези боклуци опитат нещо, Бренда ще пререже гръцмуля на господин Миньо, а аз ще се разправя с останалите. Но като ги гледам, толкова са отпаднали, че едва се държат на краката си. А сега — изчезвайте!

Томас въздъхна от облекчение. Хорхе очевидно действаше по своя план. Което означаваше, че няма никакво намерение да изпълни заканата.

Мъжът на име Баркли, макар и най-стар, изглежда, беше и от най-яките, защото мускулите на шията му изпъкваха. В едната си ръка държеше нащърбен кинжал, в другата — масивен чук.

— Добре — рече той, след като изгледа продължително своя водач. — Но ако ви скочат и ви видят сметката, да знаеш, че можем да се справим и без вас.

— Трогнат съм от милите думи, хермано. А сега поемайте, че ви чака доста път до Кулата.

Баркли се разсмя, колкото да запази накърненото си достойнство, и се насочи към коридора, по който преди малко бяха излезли Хорхе и Томас. Той махна с ръка и останалите побърканяци го последваха. Останаха само Хорхе и хубавото кестеняво момиче. Тя все още държеше ножа си опрян в гърлото на Миньо.

Веднага щом побърканяците напуснаха, Хорхе изгледа почти облекчено Томас и поклати глава. Бренда свали ножа и отстъпи назад, докато бършеше в панталоните си окървавеното острие.

— Още малко и щях да те пратя на оня свят — заяви тя с дрезгав глас. — Нападнеш ли втори път Хорхе, можеш да се простиш с живота.

Миньо изтри с ръкав раната.

— Доста ти е остро ножчето. Но така само повече те харесвам.

Нют и Пържитиган изсумтяха едновременно.

— Май аз не съм единственият побърканяк тук — подхвърли Бренда. — Че вие сте по-превъртели и от мен.

— Никой от нас още не е превъртял съвсем — добави Хорхе, който бе застанал до нея. — Но няма да сме още дълго така. Хайде. Трябва да идем до склада и да ви нахраним. Приличате на тълпа изгладнели зомбита.

Миньо все още не бе склонен да се успокои.

— Да не мислиш, че ще ви играя по свирката и ще ви оставя да ми режете пръстите?

— О, я млъкни! — скастри го Томас, като същевременно се опита да го погледне многозначително. — Да идем да се наядем. Да не мислиш, че ме интересува какво ще стане с хубавите ти ръчички.

Миньо присви объркано очи, но явно осъзна, че става нещо.

— Както и да е. Да вървим.

Бренда неочаквано застана пред Томас и забоде нос в лицето му.

— Ти ли си им водачът? — попита тя.

Томас поклати глава.

— Не — момчето, дето го убоде с ножа.

Бренда погледна към Миньо, после пак към Томас. И се ухили.

— Може да решите, че съм изтрещяла, но според мен трябваше да изберат тъкмо теб. Приличаш ми на човек, който умее да командва.