Джеймс Дашнър - В обгорените земи

— Е, не съм го измислила аз.

— И докъде стигнахте с проучванията? — Не му харесваше да тичат по коридор, без да знаят къде извежда.

— Не много далеч. Обикновено се натъкваме на побърканяци. От най-тежките случаи. Далеч отвъд превъртането.

Томас бавно се огледа, опитваше се да различи нещо в тъмнината. Тялото му неусетно се напрегна сякаш го бяха потопили в студена вода.

— Мислиш ли, че тук сме в безопасност? Всъщност, каква беше тази експлозия? Трябва да се върнем и да открием моите приятели.

— Ами Хорхе?

— Какво?

— Не трябва ли да намерим и Хорхе?

Томас не искаше да я обиди.

— Да, Хорхе, моите приятели, всички онези сбръчканяци. Не можем да ги зарежем там.

— Какво е „сбръчканяк”?

— Няма значение. Кажи ми… какво според теб се случи там?

Тя въздъхна, пристъпи до него и опря гърдите си в неговите. Томас усети устните й на ухото си.

— Искам да ми обещаеш нещо — прошепна тя.

— Аа… какво? — заекна смутено Томас.

Тя не се отдръпна, а продължи да му шепне в ухото:

— Каквото и да се случи, ако останем само двамата, ще ме задържиш при себе си. Докато стигнем ЗЛО, докато получим лека, който обеща на Хорхе — той ми каза за него. Не мога да остана тук и постепенно да губя разсъдък. По-добре да умра.

Тя сграбчи ръцете му и ги стисна. После отпусна глава на рамото му и той усети дъха, излизащ от ноздрите й. Беше му приятно да е толкова близо до него, ала същевременно си даваше сметка колко странна е ситуацията. Намираше се някъде по средата на пътя, който трябваше да измине през тези опустошени земи, животът му непрестанно висеше на косъм, нямаше представа къде са приятелите му, нито какво се е случило с тях. Не знаеше какво е станало с Тереза. Да седи тук и да се гушка с едно странно момиче му се струваше най-абсурдното нещо на света.

— И все пак — рече той. — Не мислиш ли, че ще е по-добре първо да ми разкажеш някои неща?

— Все още не си ми обещал — отбеляза тя.

Томас едва се сдържа да не извика. Не разбираше защо тя се държи толкова странно.

— Добре, обещавам. Хорхе ли ти разказа всичко това?

— Повечето. За останалото се досетих, когато нареди на другите от нашата група да тръгнат за Кулата и да ни чакат там.

— Какво се досети?

— Че ще ви помогнем да прекосите града в замяна на пропуск за цивилизацията.

Томас неволно настръхна.

— Щом толкова лесно си се досетила, не мислиш ли, че вашите приятели също са разкрили плана?

— Именно.

— Какво искаш да кажеш с това именно? Сякаш имаш нещо предвид.

Тя се пресегна и положи ръка на гърдите му.

— Казвам, че точно това е станало. В началото смятах, че са били побърканяци, но след като никой не ни последва, мисля че Баркли и неколцина негови приятелчета са устроили взрива на входа за Долницата. Искали са да ни видят сметката. Знаят, че могат да си набавят храна и от други места, а има и други пътища да се слезе тук.

Томас все още не разбираше защо е толкова откровена с него.

— Но в това няма никаква логика. Защо да ни убиват? Не биха ли предпочели да ни използват? Да дойдат с нас?

— Не, не, не. Баркли и останалите са доволни да са тук. Мисля, че са малко по-превъртели от нас и започват да губят рационалната си мисъл. Съмнявам се, че подобна идея изобщо им е хрумнала. Предполагам, решили са, че ще се съюзим срещу тях, за да ги изтребим. Че тук долу кроим планове.

Томас се облегна на стената. Тя го прегърна през кръста.

— Аа… Бренда? — въздъхна той. Все още си мислеше, че нещо не е наред с нея.

— Да? — промърмори тя, опряла глава на гърдите му.

— Какво правиш?

— За кое питаш?

— Не смяташ ли, че се държиш малко странно?

Тя се разсмя, доста неочаквана постъпка, и за миг той си помисли, че може би вече е в по-напреднала фаза на болестта. След това Бренда се отдръпна, като продължаваше да се киска.

— Какво? — не разбра той.

— Нищо — отвърна тя през кикот. — Предполагам, причината е, че идваме от различни места.

— Какво искаш да кажеш? — Изведнъж му се дощя да го прегърне отново.

— О, не бери грижа. Извини ме, ако съм се държала твърде свободно. Но там, откъдето идвам аз, това е нещо нормално.

— Виж… нямам нищо против. Искам да кажа… ясно де. — Радваше се, че е тъмно, защото бе сигурен, че лицето му е пламнало от смущение. И тогава си спомни за Тереза. За Миньо и останалите. Трябва да се вземе в ръце. Още сега.

— Виж, ти сама го каза. Никой не ни преследва. Трябва да се върнем назад.

— Сигурен ли си? — Този път в гласа й се долови подозрителност.