Джеймс Дашнър - В обгорените земи

— Бъди сигурен.

Тя се усмихна отново, макар че по-голямата част от лицето й бе скрита в сянка. Томас си даде сметка, че я харесва. Току-що бе пуснала кръвта на най-добрия му приятел и все пак я харесваше. Може би донякъде и заради това.

— Че има ли в този свят все още магазини? — попита той. — Искам да кажа, след историята с пожарищата? При такава жега кой ще излиза навън?

— Няма, разбира се. Поне доколкото ми е известно. Слънцето се погрижи да затрие доста хора, докато бягаха на север и на юг. Семейството ми живееше в северната част на Канада. Родителите ми бяха сред първите, достигнали построените от правителството лагери. Хората, които по-късно създадоха ЗЛО.

Томас я гледаше, зяпнал от почуда. С няколко изречения му бе разкрила за света далеч повече, отколкото бе научил през изминалите дни.

— Чакай малко — рече той. — Това ме интересува. Можеш ли да започнеш отначало?

Бренда повдигна рамене.

— Няма много за разказване — пък и се е случило доста отдавна. Слънчевите изригвания били напълно неочаквани и непредсказуеми, и по времето, когато учените се опитали да предупредят оцелелите, вече било твърде късно. Половината планета загинала в пожари, екваториалните региони били напълно изпепелени. Климатът се променял бързо. Оцелелите се събрали, за да създадат нови правителства. Малко след това открили, че се е разпространил някакъв ужасен вирус, вероятно от изоставена научна станция. От самото начало го кръстили изблик.

— Божичко — промърмори объркано Томас. Погледна към другите езерни, питайки се дали са чули нещо от разговора им, но никой не им обръщаше внимание. Вероятно бяха погълнати от мислите си. — И кога…

Тя му даде знак да мълчи.

— Чакай малко — прошепна. — Мисля, че имаме гости.

Томас не бе чул нищо, същото можеше да се каже и за другите езерни. Но Хорхе вече се бе навел над Бренда и й шепнеше в ухото. Тя понечи да се надигне и в този миг откъм стълбището се разнесе трясък. Ужасен звук от рушаща се сграда и стържене на метал. Облак прах полетя към тях, пресичайки пътя на дневната светлина.

Томас седеше вцепенен от страх. Видя, че Миньо и останалите тичат към разрушеното стълбище, после свърнаха в един страничен коридор, който не бе забелязал досега. Бренда го сграбчи за ризата и го дръпна да стане.

— Бягай! — изкрещя тя и го поведе встрани от разрушението, навътре в тунелите.

— He — извика той. — Спри! Трябва да последвам моите дру... — Но преди да успее да завърши, част от тавана над тях се откърти и се сгромоляса на земята, отрязвайки пътя им назад. Той чу и други парчета да падат и осъзна, че вече няма избор.

Последва Бренда, която продължаваше да го държи за ризата, докато тичаха лудешки в мрака.

Томас не обръщаше внимание на думкащото си сърце, нито имаше време да се замисли каква е причината за експлозията. Сега единствено го интересуваше съдбата на останалите езерни, с които бе разделен. Той следваше полузаслепен Бренда — бе принуден да й повери напълно живота си.

— Насам! — извика тя. Свиха рязко надясно и той едва не падна, но тя му помогна да се задържи на крака. После го дръпна към себе си и просъска: — Не се отделяй от мен!

Тътенът от експлозията и последвалите разрушения затихваше зад него, ала паниката продължаваше да изпълва душата му.

— Какво ще стане с приятелите ми? Ами ако те…

— Само не спирай! По-добре е, че се разделихме.

С напредването по дългия коридор въздухът ставаше все по-хладен. Силите на Томас бавно се възвърнаха и той вече не дишаше така пресекливо. Звуците зад тях почти бяха утихнали. Макар да се безпокоеше за езерните инстинктът му подсказваше, че е най-добре да остане с Бренда. Надяваше се, че Другарите му ще могат и сами да се справят, все пак бяха повече. Но ако някой от тях е бил заловен или е пострадал при взрива? Ако е убит? И кой всъщност ги бе нападнал? Докато бягаха напред, сърцето му бе преизпълнено с тревога.

Още три пъти свиваха в различни разклонения и Томас вече нямаше никаква представа колко време вървят и къде са стигнали. Тъкмо се готвеше да попита, когато Бренда спря и опря длан на гърдите му да го задържи.

— Чу ли нещо? — попита.

Томас наостри слух, но чуваше само собственото си дишане. Бяха заобиколени от почти непрогледен мрак.

— Не — отвърна. — Къде сме?

— От тази страна на града са прокопани тунели, които свързват сградите. Все още не сме ги изследвали докрай. Наричат се Долницата.

— Долница? — повтори Томас. — Глупаво име.