Джеймс Дашнър - В обгорените земи

Но Томас огледа всичко това бързо. Вниманието му бе привлечено от главата на непознатия. Томас неволно се облещи. Изглеждаше сякаш косата му е била изтръгната от скалпа, оставяйки кървави петна. Лицето му беше бледо и мокро, цялото покрито с белези и синини. Едното око липсваше, на мястото му се виждаше кръвениста маса. Освен това нямаше нос и Томас дори успя да различи носните отвори в черепа под сбръчканата и разкъсана кожа.

И устата му. Устните му бяха разтеглени в свирепа гримаса, под тях белееха стиснати зъби. Единственото му око святкаше зловещо, докато го местеше между Бренда и Томас.

Мъжът произнесе нещо с гъгнив и мляскащ глас и Томас потрепери. Каза само няколко думи, ала те прозвучаха толкова абсурдно, че само подсилиха ужаса му.

— Роуз ми взе тоз нос, ако става на въпрос.

От гърдите на Томас се изтръгна вик, но не знаеше дали е истински, или само си го въобразява. Бренда стоеше до него — мълчаливо и неподвижно, сякаш бе хипнотизирана от страшния непознат.

Мъжът пристъпи, олюлявайки се, към тях, като размахваше здравата си ръка, за да запази равновесие.

Томас задържа дъх, очаквайки Бренда да предприеме нещо.

— Схванахте ли? — попита мъжът със същата зловеща усмивка. Приличаше на животно, надушило плячка. — Направо се пръсна. Носът ми. Взе го Роуз. Ако става на въпрос. — Той се разсмя, влажно хъхрене, което накара Томас да потрепери.

— Да, схванахме — рече Бренда. — Доста е смешно.

Томас долови някакво движение и погледна към нея. Беше извадила от торбата една консервена кутия и я стискаше в дясната си ръка. Преди да я спре, преди дори да разбере какво става, тя замахна и хвърли консервата по непознатия. Металната кутия профуча във въздуха и го удари право в лицето.

Мъжът извика и от гласа му по гърба на Томас пробягаха ледени тръпки.

И тогава се появиха другите. Първо двама, после трима, четирима. Още. Мъже и жени. Измъкнаха се от мрака и застанаха зад първия побърканяк. Всичките бяха болни, проядени от изблика, покрити с рани и с безумни погледи. И всичките — както забеляза Томас — без носове.

— Не боли чак толкова — продължи побърканякът. — Имате хубави носове. Да знаете как искам и аз пак да съм с нос. — Той събра устни, колкото да ги оближе, сетне пак се ухили. Езикът му бе огромен и виолетов, сякаш е бил дъвкан всеки път, когато на господаря му доскучае. — А също и моите приятели.

Страхът сковаваше гърдите на Томас и се надигаше като разгарящ се огън. За пръв път виждаше с очите си какво причинява болестта на хората. Беше ги зърнал зад прозореца на спалното — но тогава бе съвсем за кратко и те бяха зад решетките. А сега стояха пред него. Лицата им бяха примитивни, животински. Мъжът направи още една крачка напред.

Време беше да се махат.

Бренда не каза нищо. Не беше необходимо. Двамата се обърнаха едновременно и хукнаха по коридора. Налудничавите крясъци на техните преследвачи ечаха като бойни викове на демонична армия.

Фенерчето на Бренда подскачаше по пода и стените, докато двамата се носеха лудешката. Томас знаеше, че поне имат някакво предимство — побърканякът изглеждаше като минал през месомелачка. Но мисълта, че е възможно други да ги дебнат нейде отпред…

Бренда свърна надясно и го дръпна след себе си. Томас се олюля и едва не изгуби равновесие. Гневните викове бяха поутихнали малко.

Бренда сви наляво. После отново надясно. След втория завой тя изключи фенерчето, но не забави.

— Какво правиш? — попита задъхано Томас. Той протегна ръка, за да не се удари в някоя от стените.

В отговор тя му изшътка. Зачуди се дали може изобщо да й има доверие. Беше оставил живота си в нейни ръце. Но за момента не виждаше друга възможност.

Само след няколко секунди тя спря отново. Стояха в мрака и се опитваха да си поемат дъх. Побърканяците бяха далеч, но все още ги чуваха.

— Така — прошепна тя. — Мисля, че е… тук.

— Кое? — попита той.

— Просто ме последвай в това помещение. Там има идеално скривалище — открих го преди време, докато обикалях насам. Няма начин да ни намерят. Идвай.

Тя го стисна за ръката и го задърпа. Томас усети, че минават през тясна врата, сетне Бренда го накара да се наведе към пода.

— Тук има една стара маса — рече тя. — Напипваш ли я?

— Да — отвърна той.

— Пази си главата. Ще пропълзим под масата и после през една тясна дупка ще се промушим в скривалището. Нямам представа кой го е направил, но съм сигурна, че побърканяците не знаят за него. Дори и да разполагат с фенерчета, в което се съмнявам.